Вевести новини

Папандреу възроди духa на ахейците

В Европейския съюз (ЕС) никой не очакваше от Гърция такъв удар под кръста. Никой не вярваше, че в днешно време може да се възроди подлият дух на ахейците. Радостта от изработения с толкова труд и безсънни нощи спасителен план за изпадналата в колапс страна продължи като в приказките само 3 дни и 3 нощи. Обявеният от премиера Папандреу референдум хвърли Комисията на ЕС, финансовите институции и европейските лидери в шок. Докато вчера все пак Германия и Франция не успяха да удавят гръцкия мерак за референдуми. И пред Гърция остана единственият възможен вариант - коалиционно правителство, което да провежда спасителния план.
С решението гръцкият народ да си каже думата Папандреу изправи пред риск не само бъдещето на страната, но и на цяла Европа, не само на кабинета на управляващата партия ПАСОК, но и на политическата съдба на много лидери. Между тях са френският президент Никола Саркози, канцлерът Ангела Меркел и дори Барак Обама, на които в близко бъдеще предстоят тежки и оспорвани избори.
Интересното е, че по този начин
гръцкият премиер постави на изпитание
както собственото си политическо бъдеще, така и бъдещето на гръцките социалисти. Разгневени от постъпката му, 15-ина съпартийци напуснаха парламентарната група и мнозинството на ПАСОК се стопи до двама депутати. Така на практика се отвори пътя за създаването на широкото коалиционно правителство.
Папандреу дори бе замислил изпреварващ ход - преди вота сам да си подаде оставката и по този начин да си измие ръцете, да запази поне част от политическото си достойнство и да свали от себе си отговорността от хаоса, който ще настъпи в страната и еврозоната. Експерти в Кан предупредиха, че при подобно развитие на събитията до дни може да се очаква финансов колапс. Изпреварващият ход включваше и създаването на коалиционен кабинет. Такова предложение премиерът вече бил направил в официално писмо до парламентарните партии и президента.
Сянката на гръцкия референдум падна и над започналата на 4 ноември в Кан среща на високо равнище на Г-20.
Под мекото есенно слънце на Лазурния бряг
тя трябваше да предразположи участници спокойно да обмислят решения за стабилизиране на световната икономика и финанси и така да вдъхнат оптимизъм на борсите и инвеститорите. Уви, наложи се в спешен порядък в последния момент да променят дневния ред и отново да се занимават с Гърция. В навечерието на срещата Саркози и Меркел, смятани за герои на спасителния план за Атина, с който великодушно гръцкият дълг се редуцираше с 50 процента, извикаха антигероя Папандреу в Кан да даде обяснение за шокиращата си идея за референдум.
Всъщност обяснението за всички е ясно - малката вероятност гръцкото общество да издържи на драконовските мерки и многомесечните митинги и протести да прераснат в бунтове с непредвидими последици. Никой от лидерите обаче не смее да изрече на глас задаващата се опасност, тъй като тя вече витае в цяла Европа. Тръгналото от Ню Йорк движение "Окупирай Уолстрийт!" за броени дни заля европейските градове. Причината за това е, че планове от типа като споразумението за Гърция, предвиждат механизми, които трябва да запазят стабилността на институциите, но твърде малко вземат под внимание социалната цена за това. Те са като огромна мрежа, която ще спаси от стремително падане банките и големите корпорации, но обикновеният човек, малките и средни предприятия
ще се изсипят като дребни рибки
през големите й дупки.
Освен редуцирането дълга на Гърция спасителният план предвижда банките да увеличат капиталите си - те ще трябва да наберат близо 150 милиарда долара, за да се защитят от загуби заради заемите, отпуснати на други нестабилни страни като Гърция и Испания. "Смятам, че бяхме на висотата на очакванията и с това отиваме крачка напред по пътя към добро и разумно решение", каза Ангела Меркел след приемането му. "Резултатите ще бъдат голямо облекчение за света, който чакаше това решение", заяви Никола Саркози. Двамата обявиха още, че Европейският фонд за финансова стабилност (ЕФФС) може да бъде увеличен от четири до пет пъти - от 440 милиарда евро в момента до около един трилион евро.
Планът за Гърция с всички допълнителни общоевропейски финансови мерки до момента на обявяване на референдум в Гърция трябваше да изиграе и важна политическа роля: да покаже на света, че интеграционните процеси в Европа са на правилен път и че еврозоната е стабилен център на световната икономика. Ефектът беше постигнат и борсите мигновено се оживиха, за да се сринат веднага, щом изскочи рискът, че гърците може да отхвърлят споразумението.
Реакцията на лидерите и еврочиновниците бе объркана и смущаваща.
В първия ден на срещата в Кан тя се сменяше няколко пъти диаметрално - от категорично отхвърляне на
възможността Гърция да напусне еврозоната
и да се върне към драхмата, до приемането на неизбежността на този вариант. Папандреу напусна Кан, без да бъде постигнато ясно общо мнение. Остана то да бъде търсено в близките дни, след като картината в самата Гърция се изясни. При съставяне на правителство на националното спасение или оставка на премиера референдумът може изобщо да не се състои. Всъщност той не е и толкова съществен, защото самите гърци не знаят какво да отговорят. Мнозинството не одобрява драконовските мерки на плана, но същевременно не иска да се раздели с еврото. "Такава игра няма", е отговорът на Брюксел: или приемате условията и затягате колана, или си връщайте драхмите. Белята е, че механизмите за този вариант са неизвестни, последиците - също. А те биха засегнали не само Европа.
Със или без допитване до гръцкия народ, неговата съдба е ясна - най-малко цяло едно поколение само ще слуша от баби и дядовци за някогашния сладък живот, за който то ще плаща с лихвите. По-лошото е, че сметката ще бъде солена за цяла Европа.
Светлана Михова

Пощенска картичка от Мутралевци

Жан-Пиер Русо*

Тръгнахме си от България със смесени чувства: оставихме много добри приятели, интересна, макар и много объркана страна, която символично винаги е била на кръстопът, с богата история, тежко настояще и неясно бъдеще.

Живяхме осем години както в София, така и в някои от сателитите й край Витоша: Бояна, Симеоново и Драгалевци. Описаните тук картини са сбор от всичко, което сме видели и почувствали в течение на годините, прекарани в България и нейната столица.

Държим да кажем, че се надяваме читателите да не видят някаква злонамереност или лоши чувства в следващите редове. Написаното просто отразява онова, което сме видели, чули и усетили. Ако сме пропуснали нещо, или сме "пресолили", то е неволно.

Преди 1989 и след това

На едно място във великолепната си автобиографична книга "Преди да се родя и след това", покойният български писател Ивайло Петров иронизира българите, че делят всичко в историята си на "Преди Девети (септември ‘44) и след Девети". Естествено, той ни подсказва, че това деление е наложено отгоре, не е чисто хрумване на Бай Дончо от Бояна, който за известно време беше наш съсед. Както и съсед на прочутия ловец Пенчо Кубадински.

Този идеологизиран водораздел в българската история не е нещо ново. Ние сме свикнали с другия, "Преди Христа и след него..." Даже така се разграничава "старата ера" от "новата ера". Затова не се учудихме никак, когато по-късно историята на българите започна да се дели на "преди ГЕРБ" и след него.

По-интересното е какво се случи със селцата между София и Витоша, известни във фолклора на общината като "Южната дъга".
И най-новите архитектурни творения в Драгалевци се настаняват на разбити улици. От място за излети на софиянци през последните два века, Бояна, Драгалевци и Симеоново, населени със скромни хора, повечето наричани "шопи", постепенно измениха демографския и социалния си статут.

По време на първия ни мандат (преди 1989) тези три селца се превърнаха в странна смесица от шопи, партийни величия, културтрегери, военни и милиционерски началници, и ако перифразираме Хайнрих Хайне, на първите семейства от бездомни кучета.

Най-достолепна тогава, а в някакъв смисъл и досега, беше Бояна. Там квартируваше от време на време президентът Тодор Живков (и неговото семейство в добре построени за времето си вили), там беше Петър Младенов, Цола Драгойчева, Мария Захариева, генерал Кашев и други народни избраници. За разнообразие тук-там имаше по някой български дипломат или личност като Никола Гюзелев, много от чиито съседи бяха местни учители, чиновници в общината, пенсионери или студенти.

По улиците, повечето асфалтирани (в Бояна), профучаваха черни мерцедеси, отиващи към, или идващи от улица "Секвоя", където имаше определена гъстота на квартируващи там величия. Понякога мерцедесите се допълваха от по-скромните мазди, които децата на Политбюро или на ЦК на БКП имаха честта да управляват.

На кръстовището, срещу което сега са Догановите сараи в Бояна, имаше стъклена милиционерска будка, издигната на 3-4 метра над земята, с дежурещ милиционер в нея. Той осигуряваше предимството на летящите нагоре-надолу мерцедеси, придружавани от патрулни коли. Поради честта да имат за съселяни тези височайши особи, боянчани още тогава се радваха на малка магистрала, наречена "Булевард България", на която драгалевчани и симеоновчани гледаха с нескрита завист.

Останалата част от автомобилния парк бяха очукани лади и москвичи, тук-там по някоя шкода или вартбург, между които тържествено се промушваха малки стада кози, овце или крави, отвеждани на паша по околните поляни от боянчани или драгалевчани. Ние често си купувахме прясно мляко от тях или яйца от кудкудякащите кокошки в дворовете им.

Такъв беше тогава пасторалният живот под Южната дъга. Нямаше го само Петер Брьогел да го нарисува.

После дойде демократичната революция през 1989. За Бояна, Драгалевци и Симеоново настъпи нова ера.
А също за строители, инженери, архитекти, дизайнери, озеленители, застрахователи, брокери, кметове, общински съветници, охранители, полицаи и нови групи от незнайно откъде пристигнали бездомни кучета. Броят на последните беше най-голям, както би казал Хайне.

Под и около Южната дъга започна гигантска битка за покупко-продажба на земи, ниви, поляни, съборетини, пущинаци, общински пасища и т.н. Изграждаше се новият Вавилон, по-точно три Вавилона на мястото на старите шопски селца под Витоша.

Мнозина драгалевчани с реституирани ниви забогатяха за една нощ: новият елит на България бързаше да се измъкне от прахоляка на провинциална София. Този елит искаше нов архитектурен статут. Цените на квадратен метър земя в тези три селца достигнаха главозамайващи висоти, изравнявайки се, според брокерите, с тези на "Банхоф щрасе" в Цюрих или около Триумфалната арка в Париж. Елитът триумфираше! Бездомните кучета - също. Козите и овцете на местните хора тъжно оклюмаха глави. За тях оставаше все по-малко място.

Новият барок

Архитектурата на трите скромни селца започна бясно да се променя. Ако преди преобладаваше пост-османския стил с елементи на сивеещ драгалевски реализъм, покрит с турски керемиди и зеленясали цигли, сега нов стил, наречен мутробарок замени късния сталински барок по някогашните поляни и криви улички с разнебитен асфалт или останки от паважа на цар Фердинанд, чийто полк квартирувал наоколо.
Мутробарок, с колони в стил близък до коринтския.

 

Може да се говори за Боянски сецесион, Драгалевско рококо и Симеоновски "ар-нуво" с рогца на охлюв, увековечаващ славата на селото в единия му край. Към този елитен вкус се добавиха йонийски и дорийски колони, балдуинови кули за кръгова отбрана с тесни бойници и претенциозни външни басейни, напомнящи за величието на новия елит.

Всичко това се огради с високи 2-3-метрови дувари, накичени с камери, сензори, електронни подслушвателни устройства, самозадействащи се автоматични оръжия, способни да свалят всеки нисколетящ самолет или хеликоптер, както и да надупчат неслучайно минаващи наоколо цигани с конски каручки, оглеждащи за старо желязо и ново злато.

Охранителни будки стил "asorty" изникнаха като гъби край новите Гулденбургови дворци, а до тях кротко се мъдреха подвижите им тоалетни. Станаха селца за чудо и приказ. Както пише Хайне през 1824 г. за Гьотинген: "Самият град е хубав, но ти харесва най-много, когато го гледаш с гърба си."
Комплекс от затворен тип в подножието на Витоша. Те се превръщат в шарени, неконтролируеми поселища тип Филиповци.

Тази нова архитектурна изящност се допълни хармонично от съответната инфраструктура: стари и разбити улици, преливащи от кал и мътна вода пролет и есен, и покрити със сняг или лед през лютите витошки зими. Лятото пък уличният прахоляк се вдига на облаци от бясно профучаващите джипове и поршета на новия елит.

Тротоарите, особено в Драгалевци, бяха в далечните планове на бъдещите кметове. Когато наш колега, американски дипломат, се върна от Сан Франциско след ваканция, ни каза:"Знаете ли кое ме зарадва най-много там? Има тротоари... По 4 метра широки. Бях забравил за това удоволствие - да се разхождаш по тротоара и минаващите коли да не те пръскат с кал до ушите."

Върхът на тази урбанизационна поезия е масовото строителство на "прогимназии", както тук се наричат новите многоетажни жилищни блокове в полите на Витоша. Всички знаят, че това е лудост, престъпление. По улица "Боянска", която свързва Драгалевци и Бояна, недалеч от филмовия център, до някогашна фабрика са построени няколко нови блока почти направо на улицата.

Ако един ден се наложи разширение на улицата, няма да има място... Както няма място и на бул. "Черни връх" до "Хладилника", където новият мол е стъпил направо на булеварда. А там са само две платна на шосето. Това е една от евентуалните евакуационни артерии на София в случай на природно бедствие. Кой дава разрешителни за строеж на тези сгради? Що за главен архитект има София? Не забелязва ли кметицата Фандъкова? Бог да пази София и софиянци от природни бедствия. И дано Бог е българин....

Ухание в мрака

Най-очарователната черта на трите Вавилона е тяхното ухание. Миризмите на Бояна, Симеоново и особено на Драгалевци са по-силни от тези на Калкута след мусонния период и на Бейрут по време на Гражданската война през 1981-83 г. Липсата на канализация, непочистените канавки и дерета правят тези села най-скъпите миризливи блата в Европа.

Когато предстои да се разваля времето и налягането падне, тук мирише на фекалии. Септичните ями преливат като Везувий, бълвайки тежки миризми на мизерия, кметска незаинтересованост и собственическа немарливост. Чучулиги, скорци и лястовици падат мъртви от небето от отровната миризма, като в разказ на Елин Пелин... Кучетата започват да вият като гладни карпатски вълци.

Зиме обаче Южната дъга мирише още по-загадъчно: на приятната миризма от изгорели дърва, на мазут и нафта, на кюмюр (както пише Вазов) и на бог знае какво. А после казват, че страната нямала "диверсификация на горивата" и зависела предимно от Русия. Какви глупости!

Естествено, всичко това винаги гарнирано с миризмата на фекалии. А една от причините елитът да се засели тук беше страстта му към чистия въздух. Интересно на какво основание общинарите вдигат данък "сгради" и данък "смет" при тази отчайваща картина.

Апропо, за сметта. В малките улички сметта не се събира, хората дисциплинирано си носят торбите със смет на по-големите улици. Някои даже правят "разделно" изхвърляне на смет, съблюдавайки правилата. Но често край контейнерите има планини от боклуци, което е огромна радост за циганите и за бездомните кучета, които ровят в тях като иманяри в тракийски могили. Когато веднъж подхвърлих на един колега от Външно министерство, че това е срам за страна от Европейския съюз, той мъдро отвърна: "Ето по това си приличат София и Неапол."

Кучето, най-добрият приятел на мутрата

Перифразирайки описанието на Хайне за Гьотинген, жителите на Южната дъга могат условно да се разделят на шопи, овце, мутри и кучета. Тези 4 съсловия са строго разграничени, като най-значително е съсловието на кучетата.
За бездомните е ясно. Те са част от пейзажа и от народонаселението.
Другите са по-интересни. В повечето случаи те са зад оградите и дуварите. Преобладават баскервилските кучета, намазани с фосфор, както е по Артър Конан Дойл, за да плашат повече. Допълват ги гигантски мастифи, озъбени питбули, свирепи ротвайлери, яростни кавказки и немски овчарки, люти каракачанки, булдози от всякакъв род, аржентинско дого, двуметрова московска стражевая и все такива чудовища. Няма пинчъри, няма миролюбиви хъски или благородни колита. Единственият дакел в радиус от 10 км е на един кротък драгалевчанин, който го води на каишка и бди над него да не бъде разкъсан от овчарката на съседа му.

Когато тези ангели-хранители на застрахователните босове лаят, районът се тресе като по времето на бомбардировките над Сараево и сигурно се чува чак в Солун.
Улица в Бояна, заградена от полиция след убийство. Кварталът се очертава с една от най-високите концентрации на престъпност в София.

Понякога благородните собственици на озъбените ангели ги пускат на улиците "да се разходят", защото се измъчвали в 5-декаровите им дворчета. Тогава улиците съвсем опустяват, защото никой не смее да излезе.

Десетки са уплашените и нахапаните, но никой не му стиска да се оплаче. Видях как един застраховател се нахвърли върху случаен минувач, защото огромното му куче искаше да го разкъса, но човекът извади някаква ултразвукова машинка да се защити от песа. Не знаех в този момент мастифът ли беше по-яростен, или собственикът му. Той беше готов да разстреля на място минувача, защото последният не харесал перспективата мастифът да го наръфа.

Хич и да не мислите, че пуснати на свободна разходка, на тези зверове някой им събира фекалиите като в Европа. Или пък общината им налага глоба. Напротив, видях един ден как една стара дама внимателно взе с ръкавица изпражненията на лабрадора си и ги постави точно на входа на съседа си. Вероятно това е форма на българско отмъщение.

"По кучетата им ще ги познаете", както би се изразил авторът на Библията. Собствениците на тези замъци, поршета и огромни кучета тук са наричани "мутри". Не случайно районът носи сборното име Мутралевци. Опитахме се да го обясним на приятели от Ротердам, но е непреводимо.

Повечето си приличат по автомобилите, вратовете и масивните златни синджири. И са винаги намръщени като мастифите си. За да не си трошат колите, сами си уреждат асфалт и багери да им оправят улиците. Прекарват си и газ. Не чакат нито избори, нито кметове, нито премиерът и кандидат-президентът да им ги асфалтират. И законът, и асфалтът са в ръцете им. И оръжието.

Преди два дни една съседна мутра имаше рожден ден. За целта докараха шампанско и трюфели от Франция, мезета от Испания, танцъорки от "Crazy Horse", разказа съсед, поканен на пиршеството. Две батареи от незнайна войскова част бяха докарани да стрелят във въздуха, та да чуят и глухите кой се е родил на този ден. Мутрите си устроиха бал с маски и Южната дъга почервеня от огъня на оръдията като при превземането на Багдад. Представителите на новия елит ликуваха и сърцата им се къпеха в демокрация. Нищо, че душите им бяха "пусти като Люнебургското поле", както би се изразил Хайнрих Хайне.

Довиждане, България, довиждане Мутралевци. Интересно какво ще заварим, ако дойдем пак за нов мандат.
----------

* Бележка: Жан-Пиер Русо е псевдоним на западноевропейски дипломат, работил два мандата в София - 4 години в края на комунизма и началото на демокрацията и 4 в последните години. Преди отпътуването си той предостави на редакцията своите впечатления от София и нейните очарователни покрайнини, където е живял със семейството си общо 8 години.

 

www.e-vestnik.bg

 

Кандидат-президентите, видени през американски дипломатически доклади

Сайтът Биволъ е потърсил в базата данни с американски дипломатически доклади, изтекли в Уикилийкс, информация за българските кандидат-президенти. В интерес на информирания избор, както пише Биволъ. Кандидатите са представени по азбучен ред.

Калфин - Мистър „Йес сър". Пред САЩ - атлантист, пред народа - ляв

За една година от поемането на поста външен министър Калфин е казал „да" на американците по почти всички големи въпроси на външната политика - отбелязва Байърли през 2006. По ключовите въпроси на енергетиката в правителството на Станишев има два полюса: Румен Овчаров, фаворизиращ руските енергийни проекти, и Калфин, който се доближава до американската гледна точка за нуждата от диверсификация.

В края на 2007 г. по повод предстоящата среща на държавния секретар Кондолиза Райс с Калфин, посланик Байърли праща конспект на шефа си за позицията на България по основните въпроси на американската външна политика и някои български вътрешнополитически теми, които САЩ наблюдават [07SOFIA1397]. Калфин е представен като „звездата" в кабинета, близък едновременно до Станишев и Първанов и с висок рейтинг на одобрение в Брюксел. Още по-добре, той непоколебимо вярва в българските евроатлантически връзки, въпреки отделни левичарски забежки, които според посланика са „за публична консумация".

През 2009 г. в грама с най-високо ниво на класификация [09SOFIA159] шарже д'афер Караянис характеризира Калфин като „интелигентен, опитен, чувствителен, честен". Той е твърд съюзник на САЩ за Афганистан и политиката им за регионална сигурност в Югоизточна Европа и Черноморския регион. Калфин показва дипломатически умения и на вътрешнополитическия фронт, като балансира в натегнатите отношения между Станишев и Първанов, позиционира се над политическата посредственост и има потенциал да остане влиятелен дори след наближаващите парламентарни избори.

Кунева - Българското европейско лице в Брюксел с дълбок афинитет към американците

Номинацията на Меглена Кунева за еврокомисар е подробно отразена в грама на посланик Байърли от ноември 2006 г. [06SOFIA1518]

Представена като една от най-уважаваните политически фигури в България, Кунева е преминала през трудни моменти до номинацията заради вътрешнопартиен натиск в БСП. Силно лоби, предвождано от външния министър Ивайло Калфин е притискало Станишев в продължение на месеци, за да номинира Ирина Бокова.

Самата Меглена Кунева е била твърде несигурна за номинацията и, изтощена от лобистките борби в правителството, е потърсила посланика, за да получи американска подкрепа за кандидатурата си. Байърли не казва дали се е намесил пред българския премиер, но тълкува, че номинацията на Кунева е своеобразен обрат, след като Станишев е разгледал „по-широката стратегическа картина на нещата". Това било ход, за да си осигури лоялността на коалиционния партньор Симеон и за да се хареса на Брюксел, който също подкрепял Кунева.

Първоначално считана за технократ, Кунева е спечелила признание като политик и дипломат в процеса на преговорите за присъединяване към ЕС, прокарвайки реформи и подготвяйки общественото мнение за бъдещото членство. Посланикът не пести суперлативи за качествата на Кунева и подробно изброява точките от „впечатляващата" биография на „българското европейско лице в Брюксел".

Освен това Кунева има дълбок афинитет към американците и САЩ. Говорейки за „фантастичните" години на следването си в Джорджтаун, очите на Кунева се навлажнили - разказва посланикът. Подчертавайки този тънък психологически момент Байърли обобщава, че в лицето на Кунева американците печелят съюзник в Европейската комисия.

Байърли познава добре Кунева и от предишни разговори, в които като европейски министър, а по-късно главен преговарящ за присъединяването тя подробно е коментирала европейските доклади, плана за действие, трудностите и постиженията на страната в преговорния процес [05SOFIA137],[05SOFIA1785], [06SOFIA827].

В един от разговорите Кунева е признала, че НДСВ се нуждае от тройната коалиция, за да оцелее и няма да напусне властта след присъединяването през 2007, защото предсрочните избори биха били катастрофални за партията.

Петров - изнудване, рекет и сексуална експлоатация

Из грамата на Джеймс Пардю, озаглавена „Българската организирана престъпност" [05SOFIA1207] (превод на български): ...АЛЕКСЕЙ ИЛИЕВ ПЕТРОВ (български гражданин, роден на 23-ти април, 1962 г.) е бивш офицер в елитната специална част за борба срещу тероризма. Той и групировката му от бивши военни командоси (известни и като „барети") се занимават много активно със застрахователна дейност чрез ЛЕВСКИ СПАРТАК ИНШУРЪНС (известна преди това като „АПОЛО § БАЛКАН" и „СПАРТАК"). Петров притежава и най-голямата таксиметрова фирма в София, ТАКСИ ЕКСПРЕС, с повече от 3 500 коли. Смята се, че участието на Петров в Такси С Експрес, Левски Спартак и други компании с името Спартак се прикрива като израелска инвестиция. Петров е тясно свързан с бившия израелски посланик в София Дейвид Коен. Друг член на групировката ЗЛАТОМИР ИВАНОВ (български гражданин с прякор „БАРЕТАТА") беше директор на АПОЛО § БАЛКАН, а в момента е директор на АРКУС СЕКЮРИТИ. Иванов ръководи контрабандните дейности на групировката, както и изнудването и рекета. Смята се, че групировката има най-голям дял в бизнеса за ескорт и интимни услуги в София, които са всъщност прикритие на проституция и трафик на жени с цел сексуална експлоатация.

Плевнелиев - човек на Иво Прокопиев, „министър на пътищата"...

Плевнелиев е бегло споменат в три дипломатически доклада, представящи новия кабинет Борисов. Характеризиран е като „министър на пътищата" с опит в строителния бизнес, топло приет от задокеанските инвеститори като бивш шеф на българо-американската търговска камера. [09SOFIA407]

... и аватар на Борисов.

Оскъдната информация за „министъра на пътищата" се компенсира от подробното досие на Бойко Борисов, чието кандидат-президентско въплъщение всъщност се явява Плевнелиев.

Борисов е герой на едно от най-колоритните описания, които могат да се открият в докладите от цял свят, не само от България. Той е единственият европейски политик, за когото американската тайна агенция SIMO е потвърдила данни за участие в криминална дейност - трафик на амфетамини и източване на горива. [06SOFIA647] (превод на български).

В световен мащаб обаче Борисов не е уникален и разделя попрището с хаитянския политик Джоузеф Ламбер. SIMO и DEA са докладвали през 2006, че Ламбер, който става председател на сената в Хаити, е заподозрян като крупен нарко-трафикант, свързан с престъпни картели. [06PORTAUPRINCE847]

Описан като „Батман" и „Бабаит, изтупан в Армани" [05SOFIA1598], Борисов се представя като убеден про-американец и сипе щедри обещания пред посланика. В същото време той е силно зависим от олигарха Валентин Златев, който е свързан с руското разузнаване и руската организирана престъпност.

На американците не са им убягнали също така и дискретните срещи на Борисов с представители на руското посолство, пише в доклада на посланик Байърли. Ето защо той препоръчва следния подход на американската дипломация „ние трябва да продължаваме да го бутаме в правилната посока, но никога не трябва да забравяме с кого си имаме работа".

Името ми е Таргет

От няколко дни социолозите отново напълниха ефира. Много хора не ги харесват, обвиняват ги за какво ли не, но не и аз. Напротив, винаги се успокоявам когато ги видя. Умни и аргументирани, те ми казват какво мисля, защо го мисля и което е най-хубаво - как ще го мисля занапред.
Социологията е ясна и лесна. Както за разбиране, така и за манипулиране. Българските социолози са още по-ясни и лесни. Винаги знаят настроението ми, нагласата, избора, предпочитанието ми. Дори когато аз самият съм объркан. Тя е точна и безпристрастна. Ако се колебая, тя знае как да ме сложи на мястото ми. Никога не би изоставила мнението ми самотно. Наблюдава ме внимателно и всеки месец ме превръща в представителна извадка. Не спира да се интересува от мен и ме следи постоянно.
На нея мога да кажа всичко, защото за нея винаги ще си остана анонимен. Слуша ме мъдро и внимателно си записва. Изчаква търпеливо да си попълня анкетната карта или да отговоря на телефонното допитване. Занимава се с мен и ми обяснява простичко, като какичка в детски кът. Чертае ми схеми и диаграми. Рисува ми тортички, после ги оцветява, а накрая отрязва едно парченце и ми казва - това си ти. Понякога ми се пада най-голямото парче, понякога по-малко, а често просто ми казва, че за мен не е останало.
Но дори и тогава, когато се окажа статистическа грешка, не ме оставя да си мисля, че съм сам, че нещо е объркано в главата ми или че съм различен. Веднага ме синхронизира с отворени и затворени въпроси, а ако се затруднявам, ми осигурява много вариантни на същите въпроси. Прави ми количествен и качествен анализ, което ме успокоява, защото очевидно означава, че мнението ми притежава и количество, и качество. Дори ми измисля приказни имена като респондент и таргет, за да може да ме назове във вълшебния свят на общественото мнение, където хората нямат название.
Не, добрата българска социология никога не ме изоставя - мен и мнението ми. Даже и в най-сложния избор тя ще ми намери група. Нарича я целева група. Което пък очевидно означава, че съм част от нещо, което има цел. Така никога мнението ми не е самотно. И винаги знам какво мисля, след като съм в тази или онази група. Ако групата е голяма, ми казва, че участвам в наказателен вот, вървя след победителите или демонстрирам, че не искам някой да разбере, че изборът ми е непрестижен.
Ако е малка групата, в която попада мнението ми, социологията веднага ме успокоява, че съм твърд електорат, който се е свил, че не съм решил още или че просто съм разочарован. Наистина не знам защо не оценявате социолозите. Та в живота ни толкова малко хора ни питат какво мислим. В повечето случаи или ни се налага да запазим мнението си за себе си или ако го искат, ни го дават на готово. А социолозите постоянно ни питат. Вярно, някои се дразнят какво се случва после с тези наши мисли. И е вярно, че понякога науката отстъпва на интереса. Но какво пък, след като има кой да плаща, за да разбере какво мисля, защо да не използва мислите ми както му е изгодно? Ще кажете, че се подменя общественото мнение. Няма такова нещо. Първо, аз си казвам какво мисля и ми олеква.
Социолозите имат работа и са доволни. А поръчителите, когато скриват фактите или ги променят, го правят за добро. За мое добро. Защото поръчителите искат да променят страната ни към хубаво и ако моето мнение пречи на развитието на държавата, то задължително аз трябва да се променя. Не социологията, не поръчителите, а аз. И тъй като със сигурност ще продължа да мисля така понякога, се налага поръчителите и социолозите да пооправят тази моя упорита глупост и с методология да покажат, че е по-добре да мисля по-друг начин. Това все пак значи, че не се подменя общественото мнение, а само моето, а кой го интересува, че се подменя мнението на един човек. А после, когато съберат личните мнения на всички и станем представителна извадка от различни групи, не е удобно някак си да имаме друго мнение от това на групата, в която попадаме. Особено, ако мнението на групата вече е поръчано.
Така че, вярвайте на социологията и на поръчителите. Те знаят какво мислим, но още по-добре знаят какво да правят с мислите ни. И ако имате съмнение, че повече от 100% от агенциите работят за тези поръчители, не се безпокойте, процентът изглежда по-висок от сто, просто защото някои от тях работят за поне двама поръчители едновременно.
Мирослав Боршош

 

Последен шанс за българската политика

Желанието да се харесаш на всяка цена е човешко, но то е свойствено по-скоро за индивиди в размножителен период, а не за суверенни държави...
Последователното водене на българска политика неминуемо ще доведе до международни критики към България. При толкова много световни икономически и идеологически центрове и интереси по сигурността, днес България просто няма как да се хареса на всички. Но точно това се опитват да постигнат българските политици.

Тяхната интернационална кротост не е стремеж към баланс и хармония, а просто изразява липсата на българска позиция. Политиката ни е послушна и това е причината в някои очи да изглеждаме като отличници, или поне прогресиращи ученици. Дори в лагера на национализма у нас няма фантазия - липсва импулс. Бледо повторение на чужди модели.

Желанието да се харесаш на всяка цена е човешко, но то е свойствено по-скоро за индивиди в размножителен период, а не за суверенни държави. Пренебрегването на българските интереси в името на идеологии или Велики сили, което политиците демонстрират през последните седем десетилетия, не просто вреди на богатството - то засяга перспективите за оцеляването на българската нация.

Международната интеграция и сътрудничество не предполагат чуждопоклонство. За да бъде България участник в международната политика - и да се търсят българските продукти в чужбина - политиците в България най-сетне трябва да разберат какво е българското качество.

Българските политици продават България на света

Преди време тук изказах тезата, че цените на имотите пряко зависят от ангажимента на политиците по благоустройството на нацията. Благоустройство е нещо различно от икономически растеж - тази дума е свързана с уважение към насъщните нужди на хората и с продължителни усилия да се осигурят условия за по-здрав, богат, красив, смислен живот.

Няма как имотите да са много скъпи в една столица, в която управлението на боклука е примитивно, полицаите гледат нагло, а паметниците не са надраснали модернизма от XIX век. По същия начин не може българският износ да се реализира на добри цени, ако българската политика изглежда глупаво в международен план.

Впрочем сред политически неангажираните българи напоследък се затвърждава мнението, че за българска политика, в същинския смисъл на думата, вече не можем да говорим. Политика означава да имаш идея какво да бъде в бъдеще - а у нас под политика се разбира пресмятане на вероятности при избори. Като зли плевели, манипулации на избирателите с фалшиви обещания, подсилени от безочливо коалиране, задушават идеите за България.

Надянал маската на мачо, лидерът на настоящата власт в България понякога умело се дистанцира от противното за масите чуждопоклонство; така той печели още повече гласове. Но според мен Бойко Борисов не винаги демонстрира пред приятелите ни в чужбина най-доброто от българския характер и интелект. Въпросът доколко тези приятели биха толерирали или дори допуснали у нас нещо по-сериозно е сложен и го оставям на страна.

Ясно е обаче, че българските политици биха могли да са най-добрия маркетинг на нашето стопанство и не виждам кой би им попречил да са по-убедителни. Те следва да заемат българска позиция: умерена - съответстваща на малката ни човешка и ресурсна сила, интелигентна - да казват много с малко думи, човешка - България е страна на високи сини планини и на златни равнини, родила много достойни, ако не и признати у нас хора.

Кой плаща за българската уникалност

Впрочем България през последните десетина години взе няколко решения, в които не се съобрази със световната и европейската практика. За съжаление самобитната българска позиция всеки път ощетява широките слоеве от населението. Говоря на първо място за плоския подоходен данък. Почти никой в света няма такъв.

По думите на нобеловия лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц, преразпределението на ресурси в обществото е нещо необходимо. Най-богатите обикновено спестяват излишъците си и затова не насърчават икономическото развитие. По-бедните биха изхарчили всеки допълнителен лев - и тяхното търсене стимулира икономиката. Част от излишъците на богатите следва да се прехвърли в публичната сфера чрез прогресивна данъчна скала, за да може да се инвестира. Това е благотворно за богатството на нацията, а не социализъм.

Друг български прецедент беше затварянето на по-старите реактори в АЕЦ Козлодуй. Не твърдя, че това беше неуместно, даже напротив. Но фактът, че това се случи по настояване на Европейския съюз и България даде съгласието си не от съображения за сигурност, а за да „бъде приета", за мен е подчертано неприятен.

Изобщо, в преговорите за присъединяване към Европейския съюз България не можа да защити своите интереси - не за друго, а защото тези интереси първо не бяха дефинирани от родните политици, които предпочетоха да продължат да се надлъгват и коалират по избори. Не бяха договорени средства от европейските фондове за образование и наука - в страна, в която стихът „Напред, народността не пада там гдето знанието живей!" се наизустява още в началното училище.

Впрочем самият факт, че европейските фондове са обсебили толкова внимание в политическия и медиен дебат у нас е показателен сам по себе си. Тези проекти са безспорно важни за България, включително в организационен план. Но знаете ли все пак за какви суми става дума? По последни данни на правителството, към 30.09.2011 г. реално изплатените пари от Европейския съюз са едва 1.07 млрд. евро, или под 2 млрд. лева.

Наистина, по оперативните програми вече са договорени 3.7 млрд. евро - но дори да бяха всички от предвидените общо 6.67 милиарда евро европейско финансиране за периода 2007 - 2013 г., това е само част от приходите, които правителството събира от българските граждани, и то подчертавам в рамките на една година. Да не говорим, че България плаща на Брюксел членски внос, за миналата година 670 млн. лв.

Само за първите 8 месеца на 2011 г. правителството в България е събрало от данъци 13.3 милиарда лева, тоест колкото всички обещани от Европа пари за седем години. Но въпреки всичко това, в речите си по медиите политиците в България обръщат много по-голямо внимание на фетиша „европейски фондове", отколкото на реалните, на една ръка разстояние проблеми на българските фирми и домакинства като данъкоплатци.

И ний сме дали нещо на света

Има разбира се и други неща, в които сме уникални, но няма да ги изреждам. Едно от най-поразителните неща за България е - както наскоро наш колега точно констатира - че най-бедната страна в Европейския съюз е и единствената, в която неолиберализмът се е наложил като идеология. Заслужава си да помислим върху това. Моето обяснение е, че у нас това се случи сравнително лесно с посятата заблуда, че капитализмът е монолитна идейна система.

В тази връзка, наскоро премиерът Борисов изпъкна, като посъветва страните в Европейския съюз, които имат високи дългове и бюджетни дефицити, да си решат фискалните проблеми, като понижат пенсии и заплати до български равнища. Безспорно този коментар в България е допаднал не само на марионетките икономисти, а и на част от населението, която намира за несправедливо другите в чужбина да печелят повече от нас. Ази сакам на Вуте да му е зле.

Коментари, че в Европа е дошло време за понижаване на заплати и пенсии се появиха доста отдавна, особено в британската преса. Но от българска гледна точка изказването на Борисов е действително новина; макар и в негативен план, то изразява национална самоувереност. Може и да сме бедни, но правителственият ни дълг е под 15% от БВП - никому нищо не дължим и можем от време на време да имаме собствено мнение.

Усмихнах се на находчивостта на Борисов, но според мен вместо да чакаме планината да отиде при Мохамед, тоест населението в Европа да стане бедно като в България, по добре е ние да се качим на планината. Нека поне опитаме да забогатеем с труд и интелигентност.

Економика за масите

По мое мнение шансът ни да забогатеем никак не е малък. Той минава през изоставяне на индивидуалистичната доктрина на пазарен фундаментализъм и окончателно погребване на реликтите от болшевизма. Говоря за национална предприемаческа стратегия във все още незапълнена глобална пазарна ниша - зелената икономика.

Ресурсите ни от чиста природа се топят стремително, но все още имаме време. Пред България все още стои отворен малък стратегически прозорец - обещаващ ни да се превърнем в лидер на новата световна икономическа вълна, ако само навреме осъзнаем с какво разполагаме и в какво време живеем.

Моментът е уникален. Очертава се глобално поскъпване на онези неща, от които все още имаме по много - води, гори, почва, умерен климат. Ние не просто трябва да спрем екологичните безчинства, насърчени от чуждопоклонството. Ние имаме да създаваме национална економика - единство на природа, пазар и култура. Тя може да ни направи не само богати, но и уважавани в света.

Приходите от зелената икономика ще дойдат по линия на сегментиран туризъм, износ на български чисти и вкусни храни и напитки, износ на промишлена продукция с висока добавена стойност като например лекарства, аутсорсинг към България на поръчки в информатиката - и силен вътрешен пазар, възникнал след поправяне на истинските дисбаланси на трудовия ни пазар, за които тук вече говорихме.

Международните консултанти на правителството подсказаха тази стратегия. Тогава какво още чакат нашите политици? Неразумната нерегулирана икономическа активност у нас с всеки изминал ден пилее национално богатство под формата на природен капитал. Но заради липсата на българска икономическа политика губим не само това.

Светът през XXI век търси не индустриални стоки, а духовност. България беше страна с богата духовност. Но политиката в България през последните 70 години действа като вреден национален фактор, оправдавайки се с властни чужди интереси. Тя смачка духовността така, както пороби икономиката. Във времето на социалистическия тоталитаризъм съветските танкове можеха да оправдаят не-българските наклонности на нашите политици. Но днес в чуждопоклонството виждаме само инерция, частни интереси и лъжа.

Димитър Събев

www.webcafe.bg

 

Държавата, в която честният минава за глупак

И това ако не е нахалство! Гърция е на косъм от фалита. Държавата има нужда от всяко евро. В същото време укриването на данъци си остава едно от любимите занимания на гърците. В тази страна честният минава за глупак.
Скъпите гръцки острови са местата, където човек не пести дори по време на криза. В прозрачно-синята вода се движат яхти и скутери, по шезлонгите на плажните клубове лежат богатите и красивите. Жени със златисти бикини, мъже с пура в ръка. Още в ранния следобед се лее шампанско. От тонколоните се носи лека „боса нова". Този, който тук си поръча две безалкохолни питиета, няма нужда от студен душ. За тях плаща 39 евро.
Келнерът връчва сметката, в която екстра е включен и шезлонгът. Липсва само ДДС. Втори опит: при плащането получавате нова квитанция, отново без ДДС. Третото настояване води до това, че келнерът се извинява и носи някаква смачкана сметка с ДДС, но цената вече е съвсем друга. Причината е в това, че сметката е от вчера и в нея са вписани питиета, които никога не сте поръчвали.
Укриването на данъци - масов спорт
Дори и при нормални обстоятелства на това му се вика нахалство. Който плаща скъпо и прескъпо удоволствията си, за него ДДС-то не е някакъв проблем. Още повече, че за островите ставката е 17, а не 23 процента. Безсрамно е поведението на собствениците на въпросния клуб и по друга причина: преди две години те били заловени, че не са издали и една квитанция за един огромен концерт. Финансовите власти им налагат глоба от почти 4 милиона евро. В крайна сметка се стига до извънсъдебно споразумение за 1.3 милиона.
Но как е възможно всичко това? Гърция е застрашена от държавен фалит. С 20-те милиарда евро, които - според изчисленията - годишно се укриват от данъци, може да се запуши цялата бюджетна дупка през тази година. Явно собствениците на клуба не се интересуват от това, нито от предупредителните „изстрели" на финансовите власти. Дори и на дъното, те продължават порочните си практики.
Когато Христос Мелас вижда документите от плажния клуб, е възмутен и иска да ги задържи. Това било негов дълг като гръцки гражданин. 55-годишният Мелас е не само известен данъчен експерт, но и работи в гръцкото министерство на финансите. Като частно лице Мелас остро критикува гръцката данъчна система. „Укриването на данъци тук уж се преследва от закона, но никой не е влязъл в затвора", казва той. Гръцката държава трябвало да заложи на сплашването, като пусне униформени данъчни патрули по кафенетата и ресторантите.
Държава на самотек
„Но т. нар. Тройка, имам предвид експертите на ЕС, МВФ и ЕЦБ, не обръща внимание на такива контролни механизми", оплаква се Мелас. Вместо това представителите на Тройката седели пред компютрите и търсели чрез интернет портала Google Earth басейни, като доказателство за незаконно забогатяване. В Гърция ситуацията била като тази в Либия, продължава Мелас: „Въздушните удари не са достатъчни. Ако не навлезе пехотата, режимът няма да падне."
Дали пък данъчните власти не преследват погрешна стратегия? Димитриос Павлидис не знае как да си отговори на този въпрос. 66-годишният солунчанин притежава фирма за дамско облекло и е засегнат тежко от кризата. Той си плаща данъците. За разлика от китайските конкуренти, „които никога не издават фактури". Павлидис се е обърнал към данъчното разузнаване. Но чиновникът вдигнал ръце и казал, че нищо не може да се направи. Самият Павлидис е достатъчно прям да каже, че когато го контролират, финансовите чиновници винаги искат „Fakelaki", тоест подкуп.
Трудно е да се провери доколко историята на Павлидис отговаря на истината. Факт е обаче, че той не е единственият, който поставя слаба оценка на фискуса. Гръцките данъчни служители имат имиджа на саботьори на правителствените усилия за икономии. Те организират т. нар. „бяла стачка", тоест целенасочено бездействие. Нали и техните заплати трябва да бъдат намалени в хода на реформите.
Бъди патриот! Събирай касови бележки!
Предприемачът Павлидис е възмутен от данъчната бюрокрация. След избухването на кризата той все по-често получава от клиентите си чекове с предна дата. Те са разрешени в Гърция и позволяват на собственика да ги осребри след няколко месеца. Данъкът обаче трябва да бъде платен веднага. „Когато си на печалба, държавата ти е бизнес-партньор. Когато започнеш да губиш обаче, тя те изоставя на произвола на съдбата", казва Павлидис.
А Христос Мелас припомня, че е имало времена, когато гърците са събирали всички квитанции. Също и сега те трябвало да бъдат подтикнати да събират касови бележки. Този път от чист патриотизъм. „Гърците все още не са разбрали, че трябва да изискват квитанции отвсякъде, за да предотвратят държавния банкрут", казва той. И наистина: това би било най-простото решение.
Източник: Дойче Велле

 

Подмяната на прехода е най-голямото зло за България

Интервю с Атанас Киряков за в "Дневник"

Атанас Киряков е кинодокументалист с повече от сто филма.
Сред тях са филмите за лагерите в Белене и Ловеч, България през погледа на големия български писател Стефан Груев, за художника Иван Кирков, няколко творби за екологични проблеми още от 1977 г., които бяха наградени, но затворени под ключ години наред. Миналата седмица се състоя премиерата на най-новия му филм "Горяни". На 19 октомври от 18.30 ч. той ще бъде прожектиран отново в Дома на киното.

Вашето отношение към открития наскоро музей на социалистическото изкуство предизвика противоположни коментари?

- Този надпис с името на музея може да бъде измислен или от някой перверзен мозък, или от пълен глупак, или от тайните служби на Държавна сигурност. Това е опит да ни се покаже отново колко щастливо е било тъй нареченото социалистическо минало.

Не може да наредиш в градината бюстовете на "велики" водачи, създадени насила или по желание - няма значение, с които беше осеяна страната, сред тях 20-тонни фигури на Георги Димитров и Ленин, и там да сложиш и творби на големи български автори, които въпреки диктатурата през това време, наречено социализъм от създателите на този музей, са творили изкуство.

Преди време имах интервю в една телевизия и там беше и архитект Георги Стоилов, който каза, че въобще е лошо да се махат паметници и че той много пътувал по света, но журналистът не го попита: а вие като бяхте кмет и председател на Съюза на архитектите, защо позволихте да се махнат мемориалните стени на Осми полк от войните за национално обединение в района на НДК? И къде са те сега?

А плачете, че големи групи хора искат да демонтират паметници на диктатори, които се издигат във всеки български град... Като е пътувал много бившият кмет, може ли да каже дали е видял в някоя държава най-значимият, най-високият паметник да е на чужда армия и с шмайзер във въздуха... Или да е имало мавзолей с мумия... За тези неща журналистите не питат..

Вие какво предлагате?
- Вместо тези скудоумия да намерят едно широко поле, да го оградят с телена мрежа и да ги наредят там - който иска да отиде на екскурзия, да си плати вход и да си гледа. Но да нарекат музей в София на социалистическото изкуство, да ни убеждават, че сме живели в социалистическо общество, а не в диктатура, е гавра. Непрекъснато правят подмяна, и то по изключително дебелашки начин.

По време на снимките на моя филм за горяните бях поканен в Брюксел от един евродепутат от ГЕРБ - Андрей Ковачев, той беше направил среща на много високо равнище с двайсетина участници в съпротивата след 9-и септември, които да разкажат за съществуването й. Което беше много достойно. Той от своя бюджет издейства да бъдат създадени и изпратени 1000 диска с моя филм в различни университети в САЩ, в Европа, в български училища.

За да се разбере една истина, която дълго време беше скривана - че и тук е имало съпротива срещу комунизма.И в същото време другата ръка в същото правителство - предполагам, министърът на културата, иска да ни увери, че сме живели при социализъм. И продават фланелки с Маркс, Енгелс, Ленин, Димитров. Разбрах, че в Европа вече коментират тази абсурдна история с нашия музей.

Видях с изненада произведения в този музей на Вера Недкова, която се появява като име от школата на модерните художници от 30-те години на миналия век?
- И Вера Недкова, и Златю Бояджиев, и Иван Фунев, които са имена в българската живопис и скулптура. На Фунев са сложили произведение от 30-те години... Фунев социалист... Тоест чудесното изкуство е социалистическото. Няма да спра да повтарям пред всекиго и ще бъда ужасно разочарован от цялата българска интелигенция, ако тя не подеме този въпрос и това нещо не се промени.

Трябва да ги накараме да зачеркнат този надпис. Иначе трябва да се примирим с поредната фалшификация.

Но дори Фунев да е бил социалист, как е правена селекцията: дали според времето, в което са създавани (да го наречем социализма), или според стила, или според сюжета, или според идеологическата ориентация на художника? Как да си обясним, че Фунев стои в този музей със свое произведение от 30-те години?

- Не ме питайте. Може ли въобще да съществува понятие социалистическо изкуство? Има ли робовладелско, феодално, капиталистическо изкуство? Такова смесване е подмяна във всякакъв смисъл - и естетически, и морален.

Да, имало е творци, които са смогнали да правят в ателието си само онова, което те искат. И са го криели. Но това не означава че са творили социалистическо изкуство. Искат да ни накарат да мислим, че сме живели в свободна социалистическа държава, а истината е, че нашият социализъм беше диктатура на пролетариата.

Повтарям, този музей е част от голямата подмяна. И това не остава незабелязано в Европа. Получих съвсем скоро европейска подкрепа от програма "Медия" за реализация на филм на тема голямата манипулация и фалшификация на прехода в България.

Къде откривате причините за голямата подмяна?
- Аз не съм анализатор, а документалист, който вижда какво се случва. Жестоката деформация на манталитета на българите от 45-годишната диктатура не им позволи да участват свободно в промяната.

Още повече че тайните служби продължаваха да действат и още действат с техните метастази и превърнаха България в държава на Дикенсов капитализъм, начело на която стоят децата на бившите диктатори и хора от службите. Както казва един от героите на филма ми, те не са онези убийци, те сега са мазни... Днес всичко е в техни ръце. И българският народ отново е тяхна жертва.

И цялата тази фалшификация на прехода беше извършена със съдействието на тези служби, чрез конкретните досиета, които се вадеха в определен момент, когато е нужно на някого... И сега, след като толкова много искахме отваряне на досиетата и след като последното правителство уж го направи, на всички е ясно, че те са били сериозно прочистени.

Какво е вашето лично откритие за горяните, как са намерили кураж онези хора да излязат на въоръжена съпротива?
- Когато им вземат земята, собствеността, вярата, душата на хората, те реагират... Едни ги пращат в лагери, други ги съдят, трети, които усещат какво ги чака, избягват в гората и оттам се съпротивляват. Движението започва още след 9 септември 1944, но се масовизира след обесването на Никола Петков през 1947 и удържа докъм 1953-1954 г.

Това е било истинска съпротива срещу болшевизацията на България. Надявали са се на помощ отвън - от Запада. Но когато Хрушчов обявява съвместното мирно съществуване между Изтока и Запада, цялата надежда на тези хора изчезва. И по-нататък българската съпротива приема само езоповски характер.

Този филм е много важен, защото темата горяни е била много дълго пазена в тайна и е редно от досиетата на службите и от свидетелите българският зрител да разбере истината за това движение. Надявам се, че БНТ като обществена телевизия ще го излъчи.

Нелепостите - български специалитет

Пред политическия анализ в България има само два пътя - да се върне две десетилетия назад или да не се състоява изобщо. Причината е в обекта на този анализ. Активните политици днес говорят и действат така, сякаш никога през изтеклите 20 години не са чували политическа реч, а ако са я чували, то не са разбирали и дума от нея. Не е сигурно, че в такъв случай има действително основание те да бъдат анализирани със средствата на политическия анализ.

В селската кръчма на Полски Тръмбеш

Последният пример е изказването на човек, който днес е министър. Застанал пред избиратели в Полски Тръмбеш, министър Цветанов заяви през изминалата седмица, че младите хора не бива да напускат малките населени места като Полски Тръмбеш, за да ходят в големите градове или в чужбина.

Тук възможните реакции са само две. Първата е да се подмине изречението като нещо, достойно за обсъждане максимум в селската кръчма. Втората е да се напомни на министъра, че свободното движение на хора е основен демократичен принцип, който не подлежи на разискване, а камо ли на отхвърляне. Трето няма.

Примерите са десетки и с времето само се увеличават, а не обратното. Какво може да се каже на министър-председател, който от първо лице съобщава, че ще качи „дедесето" или че ще свали „дедесето"? Може да се подмине репликата. Може и да се напомни, че България е парламентарна демокрация и решенията за „дедесето" се взимат от един колективен орган на площад „Народно събрание". Трето няма.

Всъщност, както и да се обсъжда съвременния политически пейзаж, аргументите на коментаторите са априори лишени от оригиналност. Те непременно се свеждат до изброяване на аксиоми на демокрацията - при това не заради нуждата тези аксиоми да бъдат отстоявани, а заради изненадващата необходимост те да бъдат съобщавани като някаква оригинална новина, а после и разяснявани почти по жестомимичната система.

Да откриеш наново топлата вода

Това е дискурс от края на 80-те и началото на 90-те, не по-късно. Само тогава се налагаше да се съобщава, че светът е измислил разни устройства на обществата, в които влиза разделението на властите или правата на човека, например. Напълно разбираемо е, ако днешният коментатор на политическите процеси откаже да влезе в анахроничната роля на откривател на колелото.

Последните, които влязоха в този капан и насериозно се впуснаха да обясняват какво е колелото, се оказаха хора, взимащи решения в Брюксел. След като България беше изпълнила всички изисквания за влизане в Шенген, този Шенген й беше отказан не за друго, а заради неразбиране на азбучни правила.

Например това, че работата на една полиция е да пречи на престъпниците, а работата на един прокурор е да успее да докаже пред неподкупен съдия, че престъпникът е престъпник. Българското правителството се почувства обидено от това решение, защото влизането в Шенген не съдържа подобни условия. И то наистина не ги съдържа. Ако ги съдържаше, щеше да звучи като въпрос към професор по литература дали познава буквите. Но в българския случай очевидно такъв въпрос се налага.

Татяна Ваксберг

WWW.dw-world.de

Борисов копира модела “Путин”

|

Залисани в предизборните и следкатунишки събития в държавата, медиите и анализаторите пропуснаха един интересен сигнал, който ни даде Европа в началото на седмицата. Сигналът дойде от генералния секретар на Партията на европейските социалисти (ПЕС) Филип Кордери, който бе в София. Той сподели, че вижда в лицето на Бойко Борисов и Росен Плевнелиев български вариант на отношенията между Владимир Путин и Дмитрий Медведев.

Казаното от Кордери на практика бе сериозна реплика, дори критика, от европейската левица към десницата в България. Но, не в контекста на нашенските избори, тъй като тезата, че Борисов е Путин, а Плевнелиев - Медведев, няма да има Бог знае какво значение за едно по-скоро русофилски настроено общество като българското. Репликата на Кордери си има свой европейски контекст, който значи много.

В Европа, при това в големите държави, левицата започна убедително да обръща тренда си на влияние. В Германия дясното правителство на канцлера Ангела Меркел губи почва, защото през цялата 2011 година спечели само един провинциален избор на фона на десетина знакови загуби, включително и в провинция Баден - Вюртенберг, в която християндемократите не са губили избори от 1949-а. Германската левица си върна инициативата и в едни от най-влиятелните региони в страната като Берлин и Северен Рейн-Вестфалия. А това става на фона на възможността социалдемократите да си осигурят силен коалиционен партньор в лицето на набиращите популярност "Зелени". В същото време коалиционните партньори на Меркел - Свободните демократи, търпят драматични загуби.

В Италия гафовете на премиера Силвио Берлускони и предстоящата му оставка в края на мандата му правят невъзможно десницата да спечели отново. Във Франция левите също триумфират - скандалът с влиятелния ексшефа на Международния валутен фонд Доминик Строс-Кан и войната в Либия не успяха да върнат доверието в Никола Саркози. Освен това френските социалисти постигнаха историческа победа - за първи път от 1959 година имат мнозинство в Сената, което показва, че французите изглежда имат коренно нова политическа нагласа. Изборите в Дания пък показаха друга тенденция. Там левицата постигна убедителна победа заедно с партньорите й от по-крайната левица и зелените, т.е. в съюз с доскоро неглижираните от социалдемократите, но популярни сред хората, структури на радикалното ляво.
Факт е, че кредитът на доверие към европейската десница се изчерпва. В началото на кризата десните партии в Европа излъчваха повече стабилност на фона на лявото, което не бе достатъчно гъвкаво в антикризисната си реторика, а занимаваше избирателите с доста екзотични теми като интеграция на хомосексуалистите или пък глобално затопляне. Десните иззеха много по-адекватно темата за кризата и получиха доверие, прилагайки и съвсем леви мерки, наред с традиционната реторика, че те събират, а левите - харчат. Но... кризата продължава, мерките се изчерпаха, а и умората от муцуните на европейското дясно е вече голяма. Освен това европейската десница има един сериозен проблем - тя се оказа политически всеядна. В стремежа си да доминира управленския небосклон на евроинституциите и на националните правителства тя си позволи да вкара в Европейската народна партия (ЕНП) не само лица със съмнително минало и популистки наклонности, но и да позволи коалиции с крайната десница и с ултранационалистически формации. Нещо което дава вече горчиви плодове в много страни. Всеядността на европейското дясно не се споделя от ПЕС, която се оказа по-консервативна и държи да си има работа само с нормални политически партньори. Намаляването на популизма в Европа ще е една от водещите цели на левицата, когато тя поеме контрола над повечето от евроинституциите и националните правителства в Европа.

Затова, когато генсекът на ПЕС Кордери представя модела "Борисов" като реплика на модела "Путин", камъните падат не само в градината на нашия "Дондуков" 1, но играят и ролята на предупреждение към европейската публика. А именно, че европейската десница се е заиграла прекалено сериозно с формации в Източна Европа (пък и не само), които са отвъд ръба на европейските политически правила и имат силни авторитарни наченки. Този намек е камък и в градината на политици като Саркози, Берлускони, унгареца Виктор Орбан и други, които вървят в посоката на популизма или в тази на налагане на авторитарност в управлението.

Намекът на европейските леви е ясен. С увеличаване на лявото влияние в Европа няма да има търпимост към подобни практики. А това, че сигналът се дава в най-бедната държава от Европейския съюз не го прави невалиден и за богати в Съюза.

Защо обаче на Борисов му е необходим президент по модела на Путин, което предизвиква критиките от Европа. През 2008 година Владимир Путин номинира Дмитрий Медведев за президент, защото руската конституция не му даваше възможност за трети мандат без определена пауза, в която друг да играе ролята на "регент". Тогава Путин имаше възможността да промени Конституцията, но това беше рисково начинание с вероятен силно негативен международен отзвук. Затова изборът на подходящ пост (премиер, секретар на Съвета по сигурността или силов министър) бе подходяща наблюдателна "кула", от която да има видимост както от Путин към "регента", така и от народа към Путин. Днес Бойко Борисов прави нещо подобно. Той има правото да се кандидатира за президент, но кандидатурата му щеше да е много рискова, защото би изглеждала като бягство от отговорност за поетия през 2009 премиерски пост. И то във време на тежка криза - риск, който дори и играч със спортната злоба на Бойко Борисов не би поел. Пък и ако Борисов днес би станал президент, то не е съвсем сигурно, че ще създаде втори център на властта с такава ефективност, с която Путин го направи. Причината е, че премиер на мястото на Борисов почти сигурно ще заеме Цветан Цветанов, който бързо би се окопитил, за да поеме изцяло контрола над ГЕРБ. Той и без това си притежава едни 80-90 процента от партията.

Та по тези причини на Борисов сега му е нужен "президент - регент". А тук "регент", освен като временен приносител на поста може да се тълкува и като човек, който после няма да има особени амбиции да засенчи "титуляра". Един Цветанов бързо би ги придобил (а и вече май ги има). Безпартийният и наивен в политическо отношение Плевнелиев дори и да ги придобие, оглеждайки се в президентското огледало, няма да може да материализира тези си амбиции, като направи нова партия, например, или като устрои на Борисов "Боянски ливади". (Едни "Банкянски" ливади на Борисов към "регента" много лесно могат да оставят "регента" в тежка безтегловност, отричайки ГЕРБ от него.)

Затова фигурата на Плевнелиев е най-подходяща за "регента", който ще "пази" поста - до 2016 година, както Бойко Борисов вече неколкократно каза. Плевнелиев е безспорно образован и способен човек, но в една тясна сфера - бизнеса. Познаваме не един бизнесмен от прехода, който е искал да стане политик, но се е провалял с гръм и трясък именно от политическа наивност. Способността да печелиш много пари не е идентична с това да печелиш власт - просто това е различен тип мислене. Плевнелиев бе министър-чиновник, който за две години не прояви и грам политически нюх. Неговата вече видима неспособност на оратор или комуникатор също го правят безопасен за Борисов - дори с тридесет и шестте (цифром и словом) пиар и социологически агенции, които ГЕРБ е наел за изборите, Плевнелиев говори все едни и същи общи фрази, докато Борисов изгради кариерата си само и единствено с уста.

Разбира се, тук стои въпросът какво би се случило, ако "регентът" напусне поста на президент, както става в Русия с Медведев. Вярно е, че до 2016 година има доста време, в което пред Бойко Борисов има два сценария - за втори мандат и за опозиция. Реално, за Борисов ще е по-изгоден сценарият "опозиция", защото бързо би върнал доверие и би изтрил от хорската памет спомена за гафовете си във властта. Но и при сценария "власт", и при този - "опозиция", президентството ще е неговата стратегическа цел. За него е много по-добре да изкара 5, а много вероятно - и 10, години като президент (чак до 2027-а, когато почти ще изпълни мечтата си за трийсетгодишно герберско управление), но като глава на собствен властови център, като президент, който ще управлява на ръчно управление дейността на правителството.

И тук в избора за премиер ще надделеят същите аргументи, каквито днес ще надделеят в избора на "регента" за президентството - премиерът също да играе ролята на "регент" и също да е съгласен да абдикира от реалната власт на институцията, свеждайки я до нивото на подчиненост към "титуляра" - така, както вероятно ще стана в Русия - премиерът Медведев ще върне старото положение, в което Кремъл дава насоката на работа на правителство, а Путин... си е Путин. В модела "премиерът слуша Борисов, а Борисов... си е Борисов" Росен Плевнелиев също ще е един достоен изпълнител. Като бъдещ премиер. Или накратко казано - моделът "Путин - Медведев" наистина е доста сходен с този, който е в ход сега. И явно това е по-видно в Европа, отколкото ние си мислим, свикнали с хвалебствения тон на репортажите за нашата власт.

А дали той ще се състои? Волята на Борисов и на самия Плевнелиев е вън от съмнение. Волята на Цветан Цветанов, който е големият губещ засега, пролича с накисването на ексстроителния министър в "Подкупгейт". Но тази воля вече не е най-важното. Осъществяването на модела изобщо зависи от избирателя след няколко седмици. А в по-стратегически план и от Европа - същата, която може да отхвърли всеядността на европейската десница и да въведе по-ясно спазване на политическите правила в ущърб на бабаити като Боорисов, Берлускони или унгарския премиер Орбан.

 

Теофан Германов

за argumenti-bg.com

 

 

"Икономист" за България: Рецесия чака най-бедната страна в ЕС

Икономическият ръст е бавен, а рецесията се задава. Опитът на България да се присъедини към Шенген бе спрян от Холандия и Финландия, позоваващи се на опасения от корупция. Борбата с организираната престъпност отслабва. Добрите новини в България са дефицит, пише в свой анали бизнес изданието "Икономист", предаде АСН.

С предстоящи президентски и местни избори по-късно през месеца, последното нещо, от което премиерът Бойко Борисов се нуждаеше, бе седмица на етнически безредици.

Преди две седмици 19-годишният Ангел Петров загина в село Катуница, прегазен от автомобил, управляван от човек, свързан с ромския лидер Кирил Рашков. Разярени местни жители започнаха да протестират пред къщата на Рашков. Нещата станаха неприятни, когато към тях се присъединиха крайнодясни футболни фенове от Пловдив. Протестиращите подпалиха сгради, принуждавайки полицията да ескортира Рашков и семейството му на безопасно място.

Протестите се прехвърлиха и в други градове, извеждайки по улиците млади хора, скандиращи възгласи срещу ромските и турските малцинства. Те затихнаха чак след ареста на Рашков, но не и преди да са извършени други над 350 ареста по време на най-лошите безредици в България от години.

Борисов настоява, че причината за вълненията е криминален акт, а не е етническа.

Но Атака, крайнодясната партия с 21 места в парламента, видя своята възможност.

Във времена на икономическа несигурност, търпението в най-бедната държава в ЕС изтънява. Въпреки суровата финансова политика на Симеон Дянков, финансов министър на страната, прогнозите на ръст през тази година бяха понижени. Неволите пред държавата се влошават от тези в съседна Гърция, жизненоважен пазар за българския износ. Една трета от банките в България също са гръцка собственост.

Борисов се надява строителството на пътища да донесе победата на неговата партия ГЕРБ на предстоящите избори.
www.vevesti.com