Миналата телевизионна седмица премина под знака на трагедията в село Бисер, Харманлийско. Трагедия, показала нещо още по-трагично - тук, в България, гражданите и държавата сякаш живеят в паралелни вселени: втората изобщо не се интересува от първите, а първите изобщо не се чувстват част от втората.
Всеки за себе си, Бог срещу всички - филм на Вернер Херцог.
Няма друго обяснение за българския "филм", че язовирната стена е напукана от години, сигнали непрестанно са подавани, но властите - и местна, и национална, са нехаели. Или не, не нехаели - текли са преписки от кабинет на кабинет, дълбокомъдрени чиновници са свеждали глави над документи и чертежи, слагали са парафи, за да продължат книжата своя бюрократичен ход по етажите на учреждения и ведомства. След това са се връщали, отново са тръгвали - и така в едно главозамаяно въртене, един perpetuum mobile, единствената полза от който е била, че пред съвестта си и пред своите началници чиновниците са оправдавали трудовите си възнаграждения.
Трудови?! По-скоро манкиране на труд или още по-зле - наистина труд, но без отношение към това да се свърши работа. Преписките си вървят, стените се пукат, ала ледът, сковал в отчуждение граждани и администрация, си е цял целеничък.
В този абсурд, обаче, телевизиите много-много не се задълбочиха, стигна им решението министър Трайчо Трайков да поеме всички язовири в страната. Те наблегнаха на друго - милосърдието.
Милосърдие, но с рекламна цел - всяка от телевизиите изтъкваше себе си на фона на трагедията: тя била спомогнала да се отвори сметка, нейните телефони почервенявали от разтревожени съпричастни зрители, нейните репортерски екипи първи се притекли на помощ и показали бедственото положение.
Все едно, предназначението на телевизията е не да информира, а да се прави на Червен кръст и полумесец; преди имахме Агенция за чуждестранна помощ, сега може да открием Агенция за телевизионна помощ, където да са концентрирани всичките волни пожертвования за пострадалите.
Че е важно това да се извърши, ще схванете от новините - няма емисия, в която съответната телевизия да не съобщи колко помощи е събрала, как хората й носят одеяла, дрехи, обувки - а бе, направо не телевизионно студио, а склад за дарения от първа необходимост. Журналистите - милосърдни сестри, репортерите - водни спасители... Доброта и сърцераздирателност!
Любопитно е това юрване на телевизионното милосърдие при всяка по-тежка българска авария. Преди време по инициатива на Би Ти Ви тръгна кампания за спасяване на българските медицински сестри в Либия. Тогава където и да идеше човек, откриваше служители с трикольор я на ревера, я на лично място в кабинета.
Разбира се, това е донякъде компенсаторна функция - държавата е безразлична към гражданите, значи към тях някой трябва да бъде различен и това сме ние, медиите. Тази е, нека я наречем, позитивната компенсация, негативната е от съвсем друго естество - чиновникът е закачил на дрехата си трикольор за съпричастие, сиреч, заедно е с гражданите.
Ала това не му пречи да разтакава и препраща преписки в бездънния празен ход на ведомствените поклащания. Така той се чувства оправдан - включил се е в кампанията, а рутинната му работа вълци я яли...
Впрочем, това е най-характерният начин на действие в българската държавна машина - кампанийно, на парче; тук липсва онова, което обикновено наричаме държавническа мъдрост, тоест, способността на един управленец да вижда и мъничко по-далеч от носа си. Тц, носът е неговият хоризонт...
На телевизиите, обаче, също. Защото цялата тази тяхна милосърдна кампанийност се случва не заради друго, а заради изтъкването: гледайте нас, защото ние сме най-милосърдните, най-човеколюбивите, най-помагащите! Но всички тези призиви намирисват на лицемерие и притворство - не ги води съчувствие, води ги рейтингът.
И понеже рейтингът е над всичко, за него те са готови на всичко - само поискайте и ще заплуват в студената вода! Защото няма по-страшно бедствие за телевизиите, за всяка телевизия от ниския рейтинг...
| < Предишна | Следваща > |
|---|
