Вевести новини

В България се случват едни неща

В България се случват неща, които ни карат да си спомним един стар виц. Днес той може да бъде преразказан така: „Всичко в името на бизнеса, всичко за благото на бизнеса. Всички обаче знаят и името на бизнеса."

В България се приемат закони по нечия поръчка и мярка. Те, естествено, се аргументират с „обществения интерес", но зад благовидните предлози прозират интересите на конкретен бизнес, твърди Ясен Бояджиев в коментара си:

„Подобряване на условията за правене на бизнес", „разработване на нови инструменти в подкрепа на бизнеса", „ефективно насърчаване на инвестициите" - това са част от обявените от правителството в края на 2011-та основни приоритети в икономиката за новата година. И ето, че с трескава нормотворческа дейност бързо и целеустремено думите се превръщат в дела.

Лесно предвидими "непредвидени обстоятелства"

Някои казват, че приетият миналата седмица на първо четене законопроект за публично-частното партньорство бил доста объркан, а и не бил съобразен с други действащи закони. В преходните му разпоредби обаче, между другото, фигурира текст, който си е много добре съобразен. С него се променя друг закон - за концесиите, така че действащите вече концесионни договори да могат при „непредвидени обстоятелства" и постфактум да се променят и допълват и обектът на концесията да се увеличи с до 50 на сто от първоначално предвиденото.

Законодателство по поръчка

Поправката значително ще подобри „условията за правене на бизнес". И по-конкретно - бизнеса на концесионера на ски зоната в Банско. Там „непредвидените обстоятелства" са възникнали отдавна и съзнателно, тъй че си бяха съвсем предвидими. Посочиха ги първо еколозите, а после две измервания на Министерството на околната среда доказаха, че концесионерът в нарушение на договора е разширил зоната, като е построил писти и лифтове не на 995, а на 1650 декара в природния парк „Пирин".

Оттогава мина цяла година, но санкции не последваха. Вместо това беззаконието се узаконява с промяна в закона. И се отваря вратичка, пред която е лесно да се предвиди опашка от инвеститори, сблъскали се с „непредвидени обстоятелства".

Изкрещяха "Рекет!" и запретнаха ръкави...

Днес в Пирин, утре - на Витоша. Отношението към едната планина се очертава като перспектива за другата. Още повече, че зад схемата от офшорни фирми прозира връзка в собствеността на двамата инвеститори. В планината над София все пак условията засега са твърде различни, тъй че се налага „разработване" на друг законодателен „инструмент в подкрепа на бизнеса". Става дума за поправка в Закона за горите, приета от правителството на последното му за годината заседание, а вече и от съответните парламентарни комисии. Тя облекчава регламента за изграждане на писти и лифтове в държавен горски фонд.

Засега процедурата изисква търг, после смяна на предназначението на гората и заплащането на съответната такса. В бъдеще тези усилия, както и доста пари, ще бъдат спестени на инвеститорите, което безспорно значително подобрява „условията за правене на бизнес". И по-специално - бизнеса на собственика на ски съоръженията на Витоша. При това облекчението си е по негово искане. В началото на зимата той спря лифтовете и заяви, че няма да ги пусне, докато законът не бъде променен. Представители на държавата първоначално определиха искането като рекет, но после лично „запретнаха ръкави" да пишат и приемат нов закон.

Разкриващите се нови възможности за застрояване, естествено, ще могат да се ползват и в други планини, включително и за затвърждаване на очертаващото се в този бизнес монополно положение.

Ясно е кой печели от "вратичките" в закона

Мистериозни текстове, писани за шепа олигарси

Поправките в Закона за горите въвеждат и някои нови правила в дърводобива. Като например забележителната от гледна точка на пазарната конкуренция възможност държавните горски стопанства да бъдат едновременно и организатори на конкурсите за дърводобив, и участници в тях.

В приетата през ноември наредба, която регламентира дейността им, пък мистериозно се появиха текстове, предварително невиждани и необсъждани от никого. Те предвиждат 25-процентна „бонификация" в търговете за дърводобив за „стратегически партньори" на държавните стопанства. Така наредбата силно подобрява „условията за правене на бизнес", но не за всички, а само, по думите на представители на браншовата организация, за най-големите фирми и за "шепа олигарси, свързани с ловния бизнес". Те обръщат внимание и на факта, че „най-ревностен защитник на тези текстове" е депутат, който стопанисва две ловни стопанства.

Всичко в името на...

Това не са единствените примери за лобистко законодателство по нечия поръчка и мярка. То, разбира се, винаги се аргументира с „обществения интерес". Общественият интерес обаче обикновено остава твърде общо формулиран. За разлика от частния, който ясно прозира зад благовидните предлози.

Ситуацията напомня стар виц, който сега може да бъде преразказан така: „Всичко в името на бизнеса, всичко за благото на бизнеса. Всички обаче знаят и името на бизнеса."

Автор Автор: Я. Бояджиев, Редактор: А. Андреев
http://www.dw.de

Фискалният пакт в ЕП: От политически фарс до победа за единството

Аделина Марини

Не се оказах права в прогнозите си, че обсъждането в Европейския парламент на вече договорения от лидерите на ЕС в понеделник, 30 януари, нов фискален договор ще предизвика дежурните остри критики срещу загубата на общностния подход и ролята на Европарламента в срещите на върха на еврозоната. За разлика от друг път, дебатите днес (сряда, 1 февруари) бяха разнопосочни и не особено вълнуващи. Чуха се обичайните обвинения, че договорът е безсмислен, тъй като вече има прието достатъчно добро европейско законодателство.

Може би причина за вялостта беше фактът, че лидерите на ЕС - Жозе Мануел Барозу и Херман Ван Ромпой бяха много добре подготвени за основните атаки на парламента и още с встъпителните си речи организираха превантивни удари. Така например, президентът на Европейския съвет Херман Ван Ромпой обяви, че договорът трябва да бъде разглеждан като само един елемент от реформата на икономическото управление, постигната през последните две години. "Реформи, които включват отговорност и солидарност и които включват пакета от шест, който си остава гръбнака на нашата нова архитектура на управление". С това изречение европейският президент обезоръжи и най-големите критики сред евродепутатите, които постоянно натякват, че пакетът от шест директиви, създаден и одобрен за по-малко от година, при това с активната роля на Европейския парламент, е напълно достатъчен за справяне с кризата.

Въпреки този добре премерен ход на г-н Ромпой, все пак имаше критики в залата, че фискалният пакт на практика преповтаря положенията в пакета от 6. Вярно е, че пакетът от 6 беше създаден със същите цели, с които и фискалният пакт, но до договора се стигна, след като пазарите притиснаха еврозоната до стената и наложиха допълнително засилване на икономическото управление. В края на миналата година неколкократно се коментираше, че пакетът от 6, както и останалите мерки от реформата на икономическото управление не са достатъчни и са нужни още. Уви, предлаганите в началото на декември промени в договорите на ЕС, целящи именно това засилване на вече съществуващите мерки беше блокирано от Великобритания, което наложи заобикаляне чрез излизане извън правото на ЕС.

Целият текст прочетете в www.euinside.eu

 

Синдромът "Перник" или що е то "политически гаф"

Едно (само)убийство в Перник в началото на годината провлачи крак на серията гафове на любимото на премиера и неговото вице вътрешно ведомство.

Изстрелът, сложил точка на живота на Стойчо Стоев-Чочо, а по този начин и на изгледите за справедливо възмездие за трагедията на 17-годишната Мирослава, за пореден път превърна в пепел мита, че нашата полиция ни пази. Мит, в който, да си го кажем с ръка на сърце, малцина вярваха.

А полицията, възпята от Цветановата дружка Веселин Маринов, стори всичко необходимо да докаже, че от родните пазители ни трябва сериозна защита...

След като пред разбиращите погледи на най-добрите спецове в сферата на БОП - по думите на Министъра-на-Всичко-в-Републиката - заподозреният в убийство Чочо успя с белезници (или без?) необезпокояван да отвори сейф и да извади оръжие, какво да очакваме от по-редовите полицаи?

Този въпрос си зададоха мнозина след инцидента в Перник. И отговорът не закъсня. То не бе Скравена, Мировяне, столичен МОЛ. Двайсетина маскирани спецполицаи за пет кутии цигари, бой и електрошок на деца за графити по селски дувари, арест насред оживено детско тържество.

Най-циничното във всички тези фрапиращи случаи бяха обясненията на министър Цветанов и неговите високопоставени подчинени по места. Независимо от очевидната липса на професионализъм, подменен от приложената не на място груба сила, те се опитаха да осигурят комфорт на по-нискостоящите служители на ведомството. Дали така ги учат в милиционерското училище, но явно усетили защитната стена зад себе си „пазителите" под пагон прихванаха доста срамната и труднолечима болест безнаказаност и остра надзаконност. И репродуцирането на безобразните гафове заваля с пълна сила.

Медалът има и обратна страна. Неадекватната реакция на МВР и прокуратурата към зачестилите случаи на полицейски произвол, покрит с булото на политическата закрила, даде в ръцете на хората с престъпно поведение поредния коз.

Сега всеки път, когато законът се опита да ги догони те - къде с право, къде без - ще се жалят от телевизор в телевизор от униформените, които превишават правата си. И обществото намира все по-малко основания да не им вярва.
Което освен че петни и без това опетнената репутация на полицията, води до по-трайни и необратими процеси в подкопаването на прогнилата ни държавност: поредно буксуване на правораздавателната машина, нови дела в съда по правата на човека в Страсбург, подозрения, че когато полицията бие наред, а зад гърба си усеща бетонната подкрепа на властващата политическа класа, вървим с бързи, но уверени стъпки към полицейска държава.

В редица развити демокрации полицията има далеч повече права по закон, отколкото българската, която нашият законодател всъщност доста е ощетил. Но и дори там случаите на бруталност не са нещо рядко - полицията навсякъде по света е репресивен орган и съответно репресията е част от изпълнението на нейните функции.
Но за разлика от псевдодемократичните даржави с уклони към диктатура, там за всяко прекомерно използване на насилие виновните носят бърза и неотвратима дисциплинарна и наказателна отговорност според прегрешението, а техните ръководители поемат политическата вина.

Министър Цветанов, подчинените му комисари и клакьорите от парламентарната кохорта на ГЕРБ в един глас ревнаха: „А вие не биехте ли?!", визирайки, естествено, преждеуправляващите. Всъщност - повтаряме се - полицията никога и никъде не е била хуманитарна организация. Но на такава безпардонна безнаказаност тяхната бруталност никога не се е радвала.

В ерата Борисов-Цветанов службите, призвани да защитават държавата и обществото, се превърнаха в органи за изпълнение на политически поръчки срещу неудобни на управляващите. И получиха съответните индулгенции.

Бившият главен секретар на МВР (днес премиер), който претендираше да е единствен символ в борбата с престъпността постави начело на любимото си министерство с лъва отпред човека, който направи от българските полицаи посредствени актьори във второразредни поръчкови сапунки в стил "Ние ги хващаме - вие ги пускате"; некомпетентни и неспособни да съберат елементарни доказателства подгласници във височайшите медийни изхвърляния за „разкрити" случаи; бездарни, глуповати, вечно губещи „стражари" във вечната битка срещу „апашите" на организираната и битовата престъпност.

И най-страшното - дори елитни полицаи станаха безчувствени броячи на трупове. Защото върхът не безочието на управляващите не бяха думите за пържолките за кучето от устата на премиера - толкова може, свикнали сме му - а убеденото твърдение на Цветанов, че убийството на Мирослава е разкрито. По тази мерзка логика всички поръчкови екзекуции у нас би трябвало да минат в графа „разкрити", ако мерилото на този министър за разкриваемост е намирането на труп...

Цветанов за пореден път демонстрира манталитет на пехливанин на селски панаир и ясно заяви, че докато зад гърба си има Борисов може да си позволи да игнорира българските народни представители - нашите кротуват, за другите не ни пука.

Да манипулира данни и факти и да спекулира с материали от текущи разследвания според необходимостта от задоволяване на обществените интереси.
Да се изявява пред медиите като последна инстанция по всички теми.

Премиерът пак си затвори очите и заяви, че ще поиска оставката на протежето си само ако той направи политически гаф. Вече съществува съмнение, че за Борисов това понятие е съизмеримо едиствено с изгаряне на знамето на партията-майка насред площад „Народно събрание" или употребление на нейният устав за неуставни клозетни нужди.

Защото от началото на мандата списъкът на глупостите на Ц.Ц., които в нормалните политически общества попадат в раздела политически гаф, е съизмерим с досие на синодален старец.
А в полицейските държави?

Евгени Колев
news.bg

Зигмунд Фройд за пържолите

Задавали ли сте си въпроса защо ние никога не избираме да ни управлява най-умния? По много проста причина - умните обикновено не се кандидатират. Можещите, за съжаление, също - тях вече ги е наел бизнесът. Сега се пригответе да чуете най-добре пазената тайна в политиката. Не само в българската, а и в световната: обикновено на избори ни се налага да избираме между хора, които болезнено искат да бъдат признати за умни и добри, точно защото не са сигурни, че са умни и добри. Битката на избори обикновено се води от хора със сложни вътрешни проблеми и потайности.

Всеки психолог ще ви го каже: Нормалните хора не изпитват потребност да властват над другите. Нормалното е човек да се занимава със своя живот, не с чуждия. Нормалността е възможно най-отдалечена от халюцинацията, че мисията ни на този свят е да ръководим, уреждаме и контролираме живота на другите. Който се бърка в живота на другите, то е защото нещо се е объркало в собствения му живот. Който не може да се справя със себе си, започва да се справя с другите - компенсаторно. Точно както комплексите за малоценност компенсаторно се изявяват като комплекси за пълноценност.

Самата ненормална природа на властта притегля към себе си подобните. Властта привлича хората с проблеми, тя им създава лична легенда, че ето на, щом са там горе, значи нямат проблеми. Властта анулира всички предишни неуспехи, тя е компенсация за съзнавани и несъзнавани недоимъци. Душата, тялото, сърцето могат да бъдат утолени с неща извън властта. Гладното его обаче може да бъде заситено само с власт - власт над другия. Всички ние много искаме да изберем най-добрия човек, но на него и през ум не му минава да се кандидатира.

„Съжалявам, ако съм бил разбран неправилно и нека да бъда извинен от близките, както и от всички, които са се почувствали засегнати." Това са думите на премиера Бойко Борисов след радостната препоръка да бъде нахранено с три-четири пържолки кучето, което намери тялото на убитата Мирослава от Перник. Да оставим това, че той не каза „тялото", а „трупа" - усетът коя от тези две думи да избереш предполага чувствителност, която не е дадена всекиму. Да оставим и това, че дори когато се извинява, премиерът всъщност заповядва - „нека да бъда извинен". Не „моля", а „нека". Премиерът обаче съжалява. Не за това, което е казал, а за това, че е бил неправилно разбран. Цялата работа е малко като във вица, в който психолог се жалва на колега: „Днес имах невероятно потвърждение на теорията на Фройд за неволните грешки на езика. Исках да кажа „подай ми захарта, скъпа", а се получи „провали ми живота, кучко такава!"

Борисов е точно това, което е имал предвид Гручо Маркс, когато е казал: „Тайната на живота се крие в искреността и честността - можете ли да ги имитирате, смятайте, че сте се справили." Да бъде разбран премиерът Бойко Борисов само изглежда лесно. Това не е Георги Първанов, чиято оразмерена до милиметър усмивка и подгрята до точно определен градус тържественост те кара да подозираш, че зад думите му има втори, трети, десети план. Дори да говори точно това, което мисли и чувства, Георги Първанов винаги ще бъде заподозрян. При Борисов е точно обратното, той винаги говори с включено лице, приказва с удивителни и изрича думите така, като че ли са написани с курсив. И по тази причина изглежда прозрачен до сърцевината. Само че, като всеки останал човек, и той не е. От външното поведение на човек до намиращата се в сърцевината мотивация има много люспи. Борисов е възприеман от много хора със симпатия точно защото те си мислят, че са допуснати до тази сърцевина: „Ето го искрения човек, непритворния, незатрудняващия да бъде разгадаван. Той например сам си казва, че ако БСП го били оставили да си работи като главен секретар на МВР, и досега е щял доволен да марширува на плаца и да не им се пречка - какво повече от това може да признае човек?" Така изглеждат нещата от пръв поглед.

Има една група добре тренирани хора, които виждат Бойко Борисов от втори поглед. Това са сливенските журналисти. В подължение на осем години журналистическата колегия в този град е присъствала всеки понеделник от 10 до 11 часа на психотерапевтичните сеанси на бившия кмет Йордан Лечков. За приличие те бяха наричани брифинги. Брифингът се състоеше в това, че в 10 часа Йордан Лечков започваше да говори за себе си, за другите, той срещу другите, другите срещу него и т.н. до 11 ч. Всеки понеделник в продължение на осем години. Бойко Борисов го прави малко по-разхвърляно - по малко във всеки телевизионен канал, по всяко време на денонощието. Но иначе монолозите на двамата си приличат като две нощни шкафчета от един спален комплект. И понеже са с няколко обиколки напред от колегите си от други градове, сливенските журналисти тези дни направиха прогнозата, че репликата с пържолките няма да е последната изцепка. Това вече е играно в Сливен - чувството за неуспех на премиера ще расте, а заедно с него тревожността, агресията и съответно арогантността.

Две години и половина след спечелването на парламентарните избори в едно от коледните си интервюта Бойко Борисов обясни, че е бил принуден да стане премиер, защото БСП са му отнели любимото занимание да бъде главен секретар на МВР. Долу-горе толкова време след като стана кмет на Сливен Йордан Лечков обясни, че е решил да се захване с цялата тази работа една нощ, когато ченгетата дошли в дискотеката му да се заяждат за шума по сигнал на граждани и от заяждане на заяждане го отвели в полицията. Такива изявления се възприемат като откровеност, но повече приличат на нещо съвсем друго. За да го разберем, налага се да си припомним какво е защитен механизъм.

Властта привлича хора със силно его. Силното его е толкова ненаситно, така неутолимо, че може да се засити само с нещо недвусмислено като властта. Егото е вътрешна сила. Върху нея обаче противодейства външната сила на суперегото - то се състои от „всички норми на поведение, табута, ограничения, които регулират поведението, то е социалната компонента от човешкото поведение и изпълнява основно рестриктивни функции". Зигмунд Фройд го е казал сложно, а всъщност е просто. Нечие его силно копнее за власт, а отвън натискът говори: не се ли виждаш, че не ставаш за това, не си учил достатъчно, закъде си тръгнал с една прочетена книга, я си играй футбола... Между вътрешното желание и външните ограничения се нагнетява такова напрежение, че човек ще гръмне, ако не го преформулира . Начините, по които го прави, се наричат, защитни механизми. Много от нещата, които виждаме и чуваме в политиката, са именно защитни механизми.

В мига, в който се уплаши, че се е захванало с нещо наистина не по силите му, егото може да преведе в действие защитният механизъм „рационализация". Тоест да си потърси смислено обяснение на постъпката си. „Ако БСП не бяха ме принудили, нямаше да го направя, щях да си марширувам по плаца." „ Ако полицаите не бяха се заяли тогава с мен, нямаше да искам да им покажа какво мога." Така вината е прехвърлена, намерен е смисъл в безсмислието, парата е изпусната.

Сред защитните механизми на премиера Бойко Борисов номер 1 е свръхкомпенсацията. Да компенсираш означава да усвояваш неща, в които се чувстваш малоценен - това впрочем се очаква от всеки на ръководна позиция. Да свърхкомпенсираш означава да ставаш все по-добър в това, в което вече си добър. Бойко Борисов, в пълен разрез с поста, който заема, не компенсира, не става по-добър в това, което не може: „С английския го докарах до под кривата круша". Но затова пък хвърля все повече усилия в свръхкомпенсирането, в надграждането на собственото си можене: „Аз съм си най-добър футболист." Оттук и комично-драматичното разминаване - ако един спортен типаж е влязъл в политиката, от него се очаква да става все по-добър в политиката, а не в спорта. Оттук и все по-голямото фокусиране на премиера върху футбола - колкото повече расте чувството му за неуспех като премиер, толкова повече ще има нужда да си набавя чувство за успех от футбола.

Властта е прелъстителка, която само се преструва, че се отдава на силните. Тя остава най-дълго в обятията на слабите, които искат да изглеждат силни. Колкото по-дълбоки са тайните гънки в душата на човека, толкова по-големи са шансовете му пред прелъстителката. Колкото по-малко подходящи за изричане на глас са думите, които човек си мисли, докато се гледа в огледалото, толкова по-голяма е съблазънта да си вземе лице назаем от властта.

Всички известни личности във властта са хора със сложни проблеми и потайни мотивации. Въпросът оттук нататък е как се справят с напрежението между вътрешното его и външния натиск. То е ясно, че със защитни механизми, но с какви? Големият проблем на Бойко Борисов е, че защитните механизми, които се включват при него, не са тези, които се очаква да избере личност с неговата позиция. Това му носи все повече симпатии и все по-малко авторитет. Да вземем случая с „три-четири телешки пържолки за кучето".

Ако гледаме на Борисов като на премиер, тези думи плюс нахилена физиономия са възможно най-неадекватната реакция при откриването на тялото на убито момиче и те заслужено предизвикаха буря от омерзение и гняв. Ако обаче се погледне на Борисов като на човек с огромен сблъсък между собственото му его и публичния външен натиск, ако се прибави в сметката увеличаващото му се чувство за неуспех и огромната тревожност от този неуспех, нещата изглеждат така: включил се е защитният механизъм „регресия". Фройд: „Понятието за регресия приема, че когато е изправен пред конфликт, стрес и особено фрустрация, човек може да се върне към по-ранен етап от живота, в който е имал сигурност, както и за да получи удовлетворение от обект (или човек), може да се върне към този обект/човек."

Регресия - приютяване в спокойните времена на кучкарството, завръщане към обект на преданост и обич: „Като кучкар знам, че пържолите са най-добрата награда за кучето." В деня, в който получава генералско звание, по собственото му признание, Борисов отива в Банкя и храни кучетата с хубави пържоли, да разберат как храни генерал. Ето ви тема за дисертация, последователи на Фройд: „Кучетата като обект на регресия, при които можеш да бъдеш толкова слаб, че да се скриеш, и толкова силен, че да се похвалиш." А съща така и тема за социални антрополози: „Как кучето, като символ в митологията на злото, което може да победи още по-голямото зло, премина в политиката."

Всички тези процеси се движат от мотивацията, за която казахме, че е скрита в сърцевината, а ние сме на много люспи разстояние от нея. Ако се върнем към аналогията с Йордан Лечков, неговата мотивация бяха парите. Правилото, че човек полага големи усилия да скрие истинските си мотиви, при него се изразяваше в това, че не получаваше заплата. Мотивацията обикновено е кодирана в това, с което кокетираш. „Аз пътувам с лична кола - повтаряше Лечков, - аз не ползвам командировъчни, аз съм дал лични пари за общината..." За най-тайното намерение обикновено се говори като за лишение. Борисов очевидно не е мотивиран от парите. Неговото кокетиране, неговото споделяно с публиката лишение е самотата. „Стоя сам като куче". Заради кого - пак заради кучетата. „Кучетата ми са страхотни, но са като българите - трябва да се държат здраво." Самотата като мисия, самотата като вик. Хората, които влизат във властта, понякога успяват да нахранят егото, но никога сърцето.

Премиерът Бойко Борисов поиска при извинението си да бъде разбран правилно. Опитах се с помощта на психология. Щеше да е наистина лошо, ако се налагаше да е с помощта на психиатрията.

 

Веселина Седларска

Сп. „Тема" и www.reduta.bg

 

Създателят на бойкометъра: Обещанията стават по-далечни и по-малки

Александра Маркарян, www.OFNEWS.bg

 

„Не ни трябва бойкометър, трябва ни бойкомет. Да го прати през девет планини в десета и там да се оправят, завалиите..." Тази реплика взриви социалните мрежи през последните два-три дни. Не защото хората не са чували изказвания в този дух, а защото въпросната реплика беше написана от първата дама на Република България Юлияна Плевнелиева. Повод за нея дава проектът "Гражданска инициатива за намаляване на политическото лицемерие", в който, чрез сайта PolitiKat.net, фондация „14-ти януари" представя т. нар. бойкометър. Бойкометърът цитира обещанията на премиера, към всяко от тях добавя етикет „изпълнено", „неизпълнено", „блокирано", „в изпълнение", „няма движение". Общата статистика сочи, че от идването на ГЕРБ на власт през 2009 година до момента само 8% от обещанията на Бойко Борисов са изпълнени. Проектът се изпълнява със съдействието на Институт „Отворено общество" и на Trust for Civil Society in Central and Eastern Europe.

За българските политици, за тяхното поведение и обещания - изпълнени или не, както и за нетипичното за първа дама поведение на Юлияна Плевнелиева разговаряме с Константин Павлов от фондация „14-ти януари".

- Как ви хрумна да измервате политическото лицемерие чрез обещанията на политиците, г-н Павлов? Как се роди идеята за бойкометър?

- Идеята се роди през 2009 година, след парламентарните избори. Това не е оригинална идея, оригиналната се появи в САЩ, където има сайт, който се казва Обаметър и се занимава с политическите обещания и твърдения на президента Барак Обама.

Забелязахме приликата между него и господин Борисов, който също обича да се изказва и да дава обещания по много теми. Затова създадохме сайта politikat.net, а бойкометърът е най-важната секция в него, защото премиерът произвежда около половината обещания, които се формулират в българското политическо пространство.

Сайтът стартира през септември 2010 година. Работим по проекта от май 2010 година.

- Как възприемате репликата на първата дама Юлияна Плевнелиева, че „не ни трябва бойкометър, трябва ни бойкомет"?

- Радвам се, че сме останали в общественото съзнание. Между другото, бях против думата бойкометър да се използва в нашия проект, смятах я за твърде комерсиална спрямо целите, които си поставяме, но се оказа, че медиите много я харесват. Репликата, която цитирате, е точно от времето, когато нашият проект ставаше популярен.

- От октомври 2010 година...

- Точно така. А иначе уважавам решението на госпожа Плевнелиева да не се намесва в политиката. Това, че се цитират нейни фрази от 2010-та, по-скоро се дължи на това, че няма фрази от днешно време, които да се цитират. От една страна се радвам, че станахме популярни, от друга се надявам хората да се обърнат към човека, който действително се занимава с политика - съпругът й.

- Какво сочат резултатите от вашите изследвания?

- Трудно е да се каже - не защото не мога да извадя веднага от сайта и да ви кажа, а защото повечето обещания, които се дават, са свързани с мандата на съответните лица, както премиера, така и други политици и сравнително малка част са свързани с конкретни срокове. Затова в случая единственият човек, който е подходящ за такова изследване в момента, е президентът Георги Първанов, защото и двата му мандата свършиха и сега е моментът да се види това, което толкова е наприказвал какво е свършил и да се направи равносметка. Предстои да направим именно това.

При него проблемът е, че отнема страшно много време да се прочетат всичките му изказвания и документите, на които е автор. Първанов е човек, който не щади думите и да се прерови негова 1-часова реч коства 4 часа да се разбере какво точно има предвид, каква му е позицията. Въобще не е лесно на Първанов да му се разберат мислите, но трябва да го направим, защото, откакто е стартирал проектът, това е първият политик с редовно завършен мандат. Не броим кметовете.
Иначе около 15% от обещанията на политиците на нашия сайт могат да се сметнат за изпълнени. Голяма част са без движение, тоест тепърва предстои да видим какво ще се случи с тях до края на мандата.

- Как се променят обещанията на премиера с приближаването на края на мандата му?

- След година и нещо работа на проекта мога да очертая три тенденции.

Едната е, че сроковете за изпълнение на различни обещания постепенно се преместиха от този към следващия мандат. Дори, ако забелязвате, голяма част от обещанията сега се отнасят за Европа 2020, докато в самото начало на мандата - 2009 година, повечето се отнасяха за края на мандата на това правителство.

Втората е свързана с усвояването на еврофондовете. Започна се с едни обещания за усвояване над 90% и в рамките на 6-7 месеца обещанията паднаха до 40%.

Третата тенденция е за фокусиране на обещанията. По време на предизборната кампания те бяха най-разнообразни - за абсолютно всички области на човешката дейност, за Космоса и за живота. В момента са концентрирани в строителството на няколко магистрали, метрото и някои спортни обекти, които трябва да бъдат завършени.

Дори когато на премиера му задават въпрос, различен от областта на магистралите и метрото и спортните обекти, общо взето той винаги връща топката в полето на магистралите, метрото и спортните обекти.

- В сайта PolitiKat.net има секция „Ветропоказател", която показва промяната на мнението на политиците в зависимост от външните обстоятелства. В кои сфери най-често се променя то и под натиска на какво?

- Това е много тежък въпрос, особено последната част. Забелязал съм, че се променя например от масови протести. Другото, което променя мнението на политиците, са изглежда някакви лобита, които дърпат тайно конците - това е мое предположение. В никакъв случай не казвам, че има могъщи лобита, които дърпат конците на правителството, но просто оставам с такова впечатление понякога.

Например ситуацията със забраната за тютюнопушене на обществени места. Там се наблюдава една осцилация на мнението - ту в положителна, ту в отрицателна посока. Непрекъснато има някаква промяна. Когато за първи път се въведе забрана за тютюнопушене, мотивацията за това решение беше, че това е по-добре за здравето на гражданите. След това се направиха някои компромиси с мотив, че това е по-добре за бизнеса. След това пак се разреши, после пак се забрани с мотивацията, че това е по-добре за здравето на гражданите.

- Кой от политиците, чиито изказвания следите, най-често сменя позицията си според ветропоказателя?
- Премиерът е нагоре, но не мога да кажа дали е на първо място.

Ние не гарантираме за всеобхватност на изследването. Идеята за този сайт е да дадем инструмент на широката публика, където всеки да може да влезе и, ако му е направило впечатление някакво обещание, да го въведе, а след това някой друг, който се интересува от същия проблем, да влезе и да напише какво е станало със същото обещание. Това беше замислено като социална мрежа.

От самите министерства също могат да влизат и да попълват обещанията, които са изпълнили министрите им.

- Има ли реакция от страна на премиера или на някой от обкръжението му на това, което правите?

- Не държа много да имаме. Нашата цел не е да забавляваме населението, а по-скоро да го информираме. Малко, след като тръгна проектът, премиерът заяви: „Всичко, което сме обещали, трябва да го изпълним".

- Кои други политици следите?

- Министрите, новият президент.

- Кой е най-стриктен в изпълнението на обещанията си?

- Не мога да кажа с точност. По принцип Росен Плевнелиев, който сега е президент, а преди това беше министър на регионалното развитие, не е човек, който си хвърля думите на вятъра. Имаше сравнително добър процент на изпълнение на обещаното като министър, но все пак при него спецификата на работата беше такава, че се измерваше в километри, в числа.

При други министри е по-сложно, да речем при министъра на културата Вежди Рашидов - там наистина имаше някои неща, свързани с подпомагането на театрите, с възстановяването на театъра в Перник - тук много се забавиха нещата и, мисля, че има неизпълнения на обещания, но като цяло в тази сфера измерването е по-специфично.

Като цяло не обичам да ги подреждам.

- Идеята е тръгнала от Обаметъра. Може ли да се направи съпоставка между президента Барак Обама и премиера Бойко Борисов?

- Техният проект е професионален - прави се от журналисти, а ние разчитаме на общността да помага, но мисля, че в Обаметъра имаше около шестотин и нещо обещания, като изпълнените бяха около 15% от тях. Съотношенията са горе-долу като в България.

Има нещо, което също е много важно да се има предвид и е още една причина да не обичам да говоря за числа. Това е, че ние не различаваме обещанията на много важни и маловажни. Естествено, че да се построят 100 километра магистрала е по-важно от решението дали даден чиновник да бъде уволнен или назначен на еди коя си дата. Но сравняването на едното с другото е малко като сравняването на ябълки с круши. Пак казвам - не обичам тези количествени сравнения, предпочитаме хората да влязат и да видят. Примерно Обама обещал на дъщерите си да им купи кученце...

- Е, това не е политическо, а семейно обещание...

- Хубаво, но ето още нещо, което ни различава с Америка. Там семейството на политика е част от политиката, докато тук....

- ...тук първата дама показа категорично, че не желае да е така.

- Аз смятам, че жените са равноправни с мъжете. Не бива кариерата на госпожа Плевнелиева да се бърка с кариерата на мъжа й. Тя има собствена кариера, амбиции, идеи. Даже се радвам, че в това отношение сме по-напред от Запада, защото там от семейството на един президент се очаква да бъде като картинка, която да си закачиш на стената.

- И тук май се очаква такова нещо. Въпросът, който витаеше във въздуха - и при полагането на клетва от новия президент в Народното събрание, и при официалното му встъпване в длъжност, беше: „Защо я няма първата дама?".

- Въпросът е много сложен, знаете - има протокол. Протоколът очаква нещо от първата дама да присъства в политическия живот, да се показва. Добрият тон пък изисква от нея да се занимава с благотворителност. Аз лично съм по-либерално настроен. Смятам, че пълнолетните хора сами трябва да решават с какво да се занимават. А това, че, да речем, тя по някакъв начин би повлияла на политическия живот, това все пак е отговорност и на политическата сила, която е издигнала този президент. Аз не вярвам, че те не са били запознати с този риск - президентшата да не иска да се занимава с политика.

- О, тя се интересува от политика, но коментарите й определено контрастират с очакваното...

- Значи това е било взето предвид при предварителния подбор кой да бъде президент. Най-вероятно те са претеглили всичко и са казали: „Да, наистина госпожа Плевнелиева не е много въодушевена от политическата си роля, но затова пък мъжът й ще бъде чудесен президент" и са предложили него.

 

- Още днес след срещата си с премиера той защити съпругата си и даде да се разбере, че не възприема като нередно дистанцирането на г-жа Плевнелиева от политиката, както и че по всяка вероятност трябва да свикнем с това, че то ще продължи.

- Ето една област, в която България ще бъде първа в Европа - да видим как ще ни се получи. И на мен ми е интересно. Аз лично съм „за" това да оставят жената на мира да си гледа семейството и професията. Щом като човек е решил нещо, си понася последствията - и той, и семейството, и политическата сила.

- С какво още се занимава фондацията, какви други дейности има по проекта?

- Правим и кампании, в момента тече такава, за задаване на въпроси към институциите с оглед на това какво е било изпълнено от съответния министър. Избираме няколко министерства, избираме и обещания, които ни се струват по-важни за обществото и задаваме въпроси какво се е случило с въпросните проекти. После ще слагаме съответните етикети към тези обещания на сайта - изпълнено, неизпълнено, в движение. Ще запознаем хората с това, което се е случило.

Искам да призова хората, които искат да се включат в проекта, да заповядат. Всеки свободно може да качва. Ние, естествено отговаряме на въпроси за правилата на качване - какво може, какво не може, ако не е описано достатъчно ясно на самия сайт.

Очаквайте скоро новини както за президента Първанов, така и за кампанията със задаване на въпроси по институциите.

Отделно ще направим няколко презентации в университетите, главно сред политолози, на които ще обясним нашия проект и ще се опитаме да ги заинтригуваме.

Папката "Борисов": Kод червено

Коментар на Еми Барух за Дойче Веле  

Първо: Софийската градска прокуратура спря разследването за изтичането на записи от специални разузнавателни средства на телефонните разговори между директора на митниците, бившия му заместник, министър Симеон Дянков и премиера Бойко Борисов, от които стана ясно, че министър-председателят покровителства контрабандата, като лично спира проверка на митниците срещу фабрика за незаконен алкохол. Това скандално разкритие, което в продължение на цяла година не доведе до никакви резултати, ще остане замразено в папката "Борисов" до края на неговото управление.

Протежета, пропуски и провали

На второ място: станахме свидетели на своеобразна кулминация в необявената война на вицепремиера и министър на вътрешните работи срещу независимостта на съдебната система в България; в една демократична държава такова отношение, както и безцеремонните нападки на Цветанов срещу председателя на Съюза на съдиите в България, квалифицирани от съдия Тодорова като съставомерно деяние "клевета", не би следвало да останат без последствия.

Най-вероятно обаче нищо няма да последва и стилът в работата на вицепремиера - заедно с всички негови протежета, пропуски и провали, също ще остане затворен в папката "Борисов" до края на неговото управление.

На трето място: бяхме свидетели на свеобразна кулминация на непрофесионално поведение и нагло превишаване на правата на полицаите в последните акции на МВР; същият полицейски произвол, който се превръща в трайна характеристика на "родните охранители", най-вероятно ще бъде добавен в дългия списък присъди, които Европейският съд за правата на човека огласява срещу България.

Непрофесионално, недемократично, непрозрачно - без никакви видими тенденции за промяна на стила и за запазване независимостта на трите власти - такива са изводите на политически коментатори за почерка "Борисов" и неговото управление. При отсъствието на "четвърта власт" тези характеристики бележат трайна тенденция за влошаване на обществения климат. Именно четвъртата власт (според анализ на фондация "Конрад Аденауер") беше (за пореден път) уличена в клиентелизъм, корупция и непрофесионализъм.

Нищо ново под слънцето

След всичко това едва ли ще бъдат изненада вероятните неблагоприятни изводи в междинния доклад за напредъка на България в областта на правосъдието и вътрешния ред, който се очаква през февруари и от който зависи позицията на Холандия за присъединяването на страната към Шенгенското пространство.

Въпреки становището на новия президент, че страната пази границите в съответствие с всички критерии, Холандия се обяви твърдо против присъединяването на България и Румъния към Шенген преди двете страни да дадат убедителни доказателства, че са решили проблемите с организираната престъпност.

А тя, както се казва, пълзи из цялата страна, зле прикрита в папки с код "червено" - най-високата степен на опасни явления, към които нито днешната журналистика, нито днешното гражданско общество смеят да посегнат.

Прецедентът Исландия

Автор: Deena Stryker, Daily Kos

Спомняте ли си още за държавата Исландия? Че тя бе първата „фалирала“ държава в Европа?

Май че не, вече никой не си спомня за „островът на гейзерите“, след „гръцката“ драма всички сме вторачили поглед в „прасетата“ на юг. А какво наистина стана с Исландия през това време?

В началото на финансовата криза през 2008 година Исландия в буквален смисъл банкрутира. Тогава причините са споменати бегло и след това най-северната от европейските държава, сякаш изчезва от медиите.

Една след друга европейските държави се оказват пред заплахата от фалити. Това заплашва съществуването на еврото, което пък ще има различни последствия за целия свят. В такава ситуация последното, което властимащите искат, е Исландия да стане пример за останалите. Ето защо:

Пет години чисто неолиберален режим правят Исландия (население 320 000 души, без никаква армия) една от най-богатите държави в света. Всички банки са приватизирани през 2003 г. за привличане на чуждестранни инвеститори е въведено онлайн банкиране. Ниските разходи позволяват относително висока доходност. Сметките, наречени IceSave, привличат много дребни английски и холандски инвеститори. Но с увеличаването на инвестициите се увеличава и външният дълг на банките. През 2003 г. дългът на Исландия е 200% от брутния й вътрешен продукт, а през 2007 – 900%. Световната финансова криза от 2008 г. е смъртоносният удар. Трите главни банки – Landbanki, Kapthing и Glitnir, изплуват с коремите нагоре и са национализирани, а кроната губи 85% от стойността си спрямо еврото. В края на годината Исландия обявява фалит.

Премиерът на социалдемократическото коалиционно правителство Гейр Харде води преговори за получаване на кредит 2,1 милиарда долара, към който скандинавските страни добавят още 2,5 милиарда. Но международните финансови кръгове притискат Исландия да вземе радикални мерки. МВФ и Евросъюзът настояват да вземат върху себе си дълга с твърдението, че това е единственият начин страната да плати на Великобритания и Ниделандия.

 

Протестите и безредиците продължават, правителството подава оставка и след избори през април 2009 година на власт идва лява коалиция. Тя осъжда неолибералната икономическа система, но веднага се предава пред искането Исландия да плати общо 3,5 милиарда евро. Това значи всеки исландец да плаща по 100 евро на месец 15 години за дълг на едни частни лица към други частни лица. Това е и последната сламка, която счупва гръбнака на магарето.

 

После се случва необикновеното. Мнението, че гражданите са длъжни да плащат за грешките на финансовите монополи и че цяла страна трябва да плаща данък за оправянето на дълговете на частни лица, променя отношенията между гражданите и техните политически институти. Тогава исландските лидери заемат страната на своите избиратели. Държавният глава Олафур Рагнар Гримсон отказва да ратифицира закона, който прави гражданите на Исландия отговорни за дълговете на исландските банкери, и свиква референдум.

Естествено, международният натиск се усилва. Британия и Холандия заплашват с репресии, водещи към изолация на страната. В навечерието на референдума МВФ заплашва с отказ от всякаква своя помощ. Британското правителство заплашва да замрази спестяванията и текущите сметки на исландците. Гримсон заявява „Казаха ни, че ако не приемем международните условия, ще се превърнем в северната Куба. Но ако ги бяхме приели, щяхме да се превърнем в северното Хаити”.

На мартенския референдум през 2010 година 93% гласуват срещу изплащането на дълговете. МВФ незабавно спира кредитирането. Но революцията (за която практически не пишат мейнстрим средствата за масова информация) не се стряска. Поддържано от гневните граждани, правителството започва граждански и углавни следствия срещу лицата, отговорни за кризата. Интерпол издава международен ордер за арест на бившия президент на банката Kaupthing Сигурдур Ейнарсон, а и на други банкери, които, също участвали в краха, бягат от страната.

Исландците обаче не спират дотук: решават да приемат нова конституция, която да освободи страната от властта на международните финанси и виртуалните пари.

За написването й народът на Исландия избира 25 от 522 възрастни граждани, нечленуващи в никаква политическа партия, които са препоръчани от минимум 30 други граждани. Този документ е дело не на шепа политици, а е написан в интернет. Учредителните заседания са провеждани онлайн и гражданите могат да пишат своите коментари и да внасят предложения, наблюдавайки лично как конституцията им придобива форма. Родената с всенародно участие конституция ще бъде утвърдена от парламента след предстоящите избори.

Днес същите решения се предлагат на други народи. На гърците им казват, че приватизацията на държавния им сектор е единственото решение. Същото заплашва италианците, испанците, португалците. Нека погледнат Исландия и отказа й да се подчини на чужди интереси, когато микроскопичната страна силно и ясно каза, че народът й е суверенен.

 

Затова Исландия я няма в новините.

Не-българският манталитет на първата дама

Криворазбраната цивилизация

Има нещо крайно провинциално в непрекъснато обсъжданото отсъствие на Юлияна Плевнелиева от сцената на политическия театър. Била обиждала народа. Но с какво точно? С това, че не разхожда новите си рокли пред тв-камерите?

Коментар на Мирела Иванова:

Най-сетне един модерно мислещ човек в България недвусмислено и безапелационно показа характер и робският кошер не просто се разжужа и разбръмча, а направо побесня. Представете си, госпожа Плевнелиева не желае да играе роля в церемониалния политически театър! Как е възможно: та всеки трети българин мечтае, сънува и пълзи, за да стане последна пешка във властта, а тя отказва да е първа дама. Обижда народа - и с какво точно?

"Търсят му служебна дама" - из новините на вестник Стандарт

С това, че е родила и отглежда три деца, обича работата си и се реализира професионално, кара колело, вместо да се вози в лимузина, отказва се от несвойствения фасаден живот, за да е пълноценна и полезна в същностния? Обижда жълтите и прочие журналя - колко страници биха могли да се напълнят с броенето на нейните шапки, рокли, маркови обувки и чанти, бижута и бельо?

За сведение на обидените

България, за сведение на обидените, е парламентарна република. Добър знак е, че пряко избираните президенти на парламентарната ни република си предават властта с тържествен ритуал, това спокойно можем да го прочетем като проява на цивилизованост, на уважение към държавността - няма военни преврати, не се лее кръв, майките на гвардейците гордо се усмихват, вместо горко да плачат и сабите проблясват като в танц на Хачатурян. Като всяка церемония и тази съдържа своите патоси и сантименти, озвучена е от маршове и слова - така се осветява високото и достолепно, символно значение на властта.

Властта е обречение и кауза, своеобразна аскеза и личните измерения са не просто излишни, а дори пречат. И без това сме малка страна, колкото село и дори махала - та общественият живот често заприличва на седянка, да благодарим на министър Орешарски, че рециклира тази хубава и позабравена дума по време на учителската стачка. Или пък направо си се превръща в такава: шляпане по чехли и ходене по анцуг из коридорите на властта, кухненска битност с родата или наборите, софра в "Крим" с партийно-приятелския кръг и прочие.

В политиката никой не е у дома си

Къде е президентшата?!Къде е президентшата?!

Медиите положиха достатъчно усилия да одомашнят политиката: достатъчно е да си представим нашите, т. нар. първи дами, пък и всякакви политдамички, по първите редове на модните ревюта, сватбите на олигарсите и кръщенетата на отрочетата им. Нагледали сме се на псевдосветскост и какъв е приносът й, освен видовете омерзение според интелектуалното равнище на все по-омерзяващите се в драматичното си битие българи.

Затова нека поздравим с необходимото уважение госпожа Плевнелиева за различното й решение. Отсъствието й е последният проблем в държавата и извън нея: като тревожен пулс ни блъскат новините за всекидневно изчезващи деца, за полицейски произвол, за социални катаклизми, за икономически и духовни сривове.

Ако новоизбраният президент има визията и характера да проветри институцията и да я превърне в отворено средище на градивни идеи, ако предлага общополезни политики и разширява хоризонтите ни за развитие, ако ни представя достойно на международната политическа сцена, то значи съпругата му го подкрепя и е до него, нищо че не разхожда новите си рокли под светлините на прожекторите.

Автор: М. Иванова, Редактор: А. Андреев
http://www.dw-world.de

Зимата в България не е сезон, а тест за управляващите

Най-бедната страна в ЕС съветва Европа как да си реши дълговите проблеми. Българският премиер явно има рецепта за това. Не е като да няма самочувствие човекът, който ще бъде гост на канцлерката Меркел, пише германският всекидневник "Тагесшпигел".

Зимата в България не е просто годишен сезон, а преди всичко тест за управляващите. Хаосът по заснежените пътища е аршинът, с който опозицията и части от българското общество мерят, дали правителството се справя или не. По този повод "Тагесшпигел" припомня думите на премиера Бойко Борисов, който неотдавна посъветва българите да "хващат снежинките още във въздуха, преди да са паднали на земята". В началото на януари зимата наистина не само блокира движението, но и парализира обширни части от страната, пише авторът на публикацията Франк Щир. Какво стана тогава? Много словоохотливият иначе български премиер с половин уста заяви, че и австрийските Алпи имали същите проблеми.

От началото на 2007 г. България е членка на ЕС, а от лятото на 2009-а страната се управлява от партията на Борисов ГЕРБ. Българите, които са се надявали на по-добър живот след присъединяването към ЕС, днес са разочаровани. В най-бедната страна от общността много пенсионери са принудени да живеят със стотина евро месечно, а средната работна заплата в страната е 350 евро. Цените на много от стоките обаче, и със сигурност тези на вносните, отдавна са се изравнили с тези в Западна Европа. А за да се убеди човек, каква мизерия гони българските граждани, е достатъчно да надникнете в която и да е държавна болница в провинцията или да се огледате в някоя от циганските махали, пише Щир.

Нищо подобно не подсказва поведението на българския премиер, който очевидно не страда от липса на самочувствие. Борисов обича да дава съвети и както изглежда има готова рецепта за решаването и на европейската дългова криза. Като се позова на финансово-политическата стабилност на България неотдавна той посъветва задлъжнелите страни-членки от Еврозоната да си намалят пенсиите и заплатите до българските, ако искат да си решат проблемите. При това Борисов тогава говореше съвсем сериозно и без ирония.

Неговият предшественик и лидер на социалистическата опозиция Сергей Станишев обвинява правителството на ГЕРБ, че строгите му икономии спират икономическия растеж. Международните рейтингови агенции обаче хвалят бюджетната политика на финансовия министър Симеон Дянков и преди Коледа "Стандарт енд Пуърс" дори потвърди оценката си за България.

Борисов дойде на власт с щедри обещания за дълбоки реформи, включително в държавната администрация, здравеопазването, образованието и пенсионната система, припомня Франк Щир. На практика обаче управлението основно се концентрира върху две области: строителство на магистрали и превенция на корупцията и организираната престъпност. По втората точка успехите са твърде спорни. Многобройните полицейски операции често не съумяват да доведат до осъдителни присъди. Сред успехите на управлението може да се спомене прокарването на пенсионната реформа, т.е. вдигането на възрастта за пенсиониране, въпреки силната съпротива на синдикатите. Други реформи обаче са малко вероятни в оставащите година и половина от мандата на правителството. Самият Борисов се оправдава, че "във времена на криза не се правят реформи".

Българската еврокомисарка Кристалина Георгиева вижда на друго място най-сериозния проблем на България днес: "Много българи са потресени от равнището на заплатите в страната (44 на сто от средните в Европа). Много по-обезпокоително обаче е това, че производителността на труда в България е пет пъти по-ниска от тази в Европа", казва Георгиева.

Източник: Тагесшпиел

МВР-то затъна в операция "Замазване"

Меверейците съвсем се омотаха в измишльотините си след срамната издънка в апартамента на Стойчо Стоев-Чочо. Ченгетата, допуснали онзи „пропуск", били „невинни" - сами поискали натривки, защото знаели какви спeкулации ще се развихрят. В какво точно са „невинни" - че са сгафили грандиозно ли; че са създали възможност с (без)действията си да бъде произведен изстрел, който да отнеме живота на замесен в отвличането и убийството на Мирослава Николова и да провали разследването ли?!

По отношение на какво точно са „невинни" бопаджиите? Кой угроби делото? Чие безхаберие, небрежност и нехайство доведе до изстрела в жилището на Чочо, ако в прилив на добронамереност към награждаван висш полицай като Валентин Цоновски приемем, че в негово присъствие няма кой да посмее да тегли куршума на неудобен „свидетел"?!
Кой лъже за (не)свалените белезници? Кой си измисля за убиеца - Чочо бил, Заека бил? Нима не е ясно, че полицаите нямат никакви доказателства - раздувките им за провала на Стоев на полиграфа не струват пет пари пред съда. След усмъртяването на „свидетеля" ченгетата просто трябва да замълчат засрамено за „разкритията" си. Преразказите на меверейски психолози, че Чочо бил твърдял това или онова, нямат никаква стойност в правния мир. Нещо повече - те не струват нищо и в дебрите на публичността. По тази причина и ги оттеглиха от тв каналите началниците им. Апропо. Меверейските психолози също са жертва - принудиха ги да замажат огромен гаф; лишиха ги от имиджа на топпрофесионалисти, заформен след справянето им с бандита при въоръженото нападение и вземането на заложници в банков клон в Сливен. Тогава те спасиха живота на служителките. Сега ги хвърлиха на кучетата. Тодор Тодоров и Росен Йорданов се опитаха да се държат професионално и достойно. Неделчо Стойчев сам да си отговори дали същото може да се каже и за него - „нямало грешка", „ако не се вторачвате в грешката" и прочие. Но ако психолозите не бяха безупречни по време на активностите при развихрянето на кризисния пиар, какво да кажем за синдикалистите, задействани от началниците в МВР. Агресивният тон към медиите и лъженето-маженето им застрашават допълнително образа на служителите на МВР в обществото. Всъщност меверейските шефове влизат в нова серия гафове, без да са излезли от предишната. Това е тъжната равносметка от напъна за самооправдания, налазил МВР след изстрела в апартамента на Чочо.
Опитите да бъде неглижирана издънката на бопаджиите показват, че в ръководството на МВР равнището на самокритичност е опасно за системата и за гражданите. Отговорен за тази липса на самокритичност е Цветан Цветанов. Ако той не осъзнае, че не бива да се правят опити да се замазва грандиозния гаф, отново ще бъдат допускани подобни „пропуски", които ще застрашават, или отнемат, човешки живот. Цветанов и Флоров не смеят да погледнат журналистите в очите, когато те им въвират очевадното - Чочо е можел да изпозастреля полицаите. От първия ден не спираме да питаме - как така е притежавал нарезно късоцевно и дългоцевно оръжие лихварят-рекетьор, който е криминално проявен? Меверейците мълчат гузно. Разсейват се за този въпрос. Сътрудничил ли е Стоев и по-рано на полицията, както твърдят психолозите-меверейци, че се е случило часове преди изстрела в дома му? Насочван ли е той да нищи актуалните отношения между Федката и Галевите? Отстранен ли е от обкръжението на Федката след сигнал от подкупни пернишки ченгета? Наблюдавано ли от софийски антимафиоти развитието на отношенията между Федката, Чочо и пернишки бопаджии? Имало ли е конфликт между бопаджиите Финци и Калата по време на разследването?
Как ще се справят сега меверейците - вместо да довършат успешно разследването на отвличането и убийството, събирайки доказателства, годни да издържат пред съда, те са обект на разследване след случилото се в дома на Чочо? Нямало задължителни правила как да бъдат поставяни белезниците - отпред, отзад, а това ставало по преценка на полицаите. Е, добре са преценили явно. Така им влезе отзад, че дълго няма да могат да си го извадят. Особено след като продължават с наглите опити да обвиняват медиите, а да оневиняват себе си за ИЗДЪНКАТА в Перник. Като че ли ентусиазирани и предоверили се репортерки са конвоирали „комбинативен психопат" като Чочо? Като че ли не полицай №1 за 2010 г., Валентин Цоновски, е бил в апартамента със „свидетеля"? Като че ли не той е трябвало веднага да разпореди изземването на оръжието? Да не би Бойко Борисов и Цветан Цветанов да не са сигурни, че даже обикновен квартален полицай, който знае, че Чочо притежава оръжие, ще го принуди да го предаде? Но не - самонадеяните бопаджии са голямата работа. Те застрашават дори собствения си живот, но не могат да се разделят с илюзията, че са „иззвънземни" спецове. Имат ли съвест тези супертоппрофесионалисти, пардон?! Защо продължават да го усукват и замазват, а не излязат и кажат - сгрешихме, издънихме се, съжаляваме. Който пък е истински мъж сред тях, който има офицерска чест и доблест - да подаде оставка.

www.bgsniper.com